Прекрасен живот

— Глупости! — викна тя и хвърли книгата в ъгъла.

Жената скочи от дивана и се отправи към масата зарината с книги. И те съдържаха информация за времето преди Промяната, която не казваше нищо за реалните събития. Имаше описания на жесток, хаотичен свят, който един ден хората внезапно решили да подобрят и да заживеят в разбиране и любов. Научните открития и иновациите създадени през годината на Промяната бяха изброени в Архивите и достъпни за всички. Тя бе прочела, ако не всичко, то поне по-голямата част от книгите там, но не можа да намери отговорите които търсеше. Обширните произведения на писателите покриваха старовремските вярвания и ги трансформираха във възхвали за настоящите дни. На пръв поглед, човек можеше да научи всичко, защото в днешно време, за разлика от миналото, нямаше забранено или ограничено знание. Липсваше само информацията за искрата запалила пожара на спонтанната, глобална и буйна еволюция на общественият морал.

Жената отхвърли настрани всички мисли за миналото. Изкъпа се и си приготви обяд. Досадната мелодия на звънеца я прекъсна преди първата хапка. Искаше да промени песента, но къщата не бе нейна, а и си тръгваше след няколко дни. Тя отвори вратата, докато отхапваше от огромният сандвич.

Лицата на двамата непознати засияха с широки усмивки:

— Добър ден, ние сме от…

Тя затръшна вратата с крак и продължи да яде. Възхищаваше се на ината и креативните им дегизировки. Миналата седмица в Париж се бяха преоблекли като водопроводчици. Униформите на преследвачите й бяха идеални до последният детайл и всеки би се заблудил. Тя не гледаше дрехите. Тя гледаше очите и движенията им. Преследвачите не можаха да скрият характера и уменията трупани с години. Тя събра вещите си в раницата с една ръка докато с другата похапваше кисели краставички. Облече си якето набързо и грабна втория сандвич. Бързото движение накара домата да се плъзне настрани, за това тя го натика обратно с език. Грабна раницата си и тръгна към входната врата.

— Станали сте по-бързи — усмихна се жената излизайки навън.

Дузина тежко въоръжени, маскирани войници бяха насочили оръжията си към нея.

— Този път не можеш да избягаш — викна мъж в костюм застанал зад групата. Лекото потрепване на гласът му показа, че не е съвсем убеден в думите си. — Имам заповед от 13-те Дами за задържането ти.

В очите на жената парчето хартия развято във въздуха нямаше никаква стройност. Можеше лесно да надвие въоръжените мъже както бе правила много пъти преди. Молбата на 13-те Дами да се яви пред тях се превърна в заповед за задържане. Това събуди любопитството й да разбере какво искат от нея.

— Първо трябва да върнем книгите в библиотеката.

Костюмаря се намръщи. Тя тръгна напред, хвърляйки раницата си към един от въоръжените мъже:

— Миличък, помогни на дамата.

Оръжието на войникът полетя надолу, когато се пресегна да хване раницата й. Останалите нервно стиснаха пушките и отстъпиха от пътя й.

— Книгите са в дневната. Внимавайте с тях. Някои са доста стари — жената продължи да ги инструктира, докато вървеше към отворената врата на колата.

— Казвам се Пелит, Главен Секретар на 13-те Дами — представи се костюмираният мъж.

— Хубава професия — каза тя облизвайки пръстите си. Ръцете й не бяха достатъчно чисти, за това издърпа кърпичката от джоба на мъжа и ги избърса. — Очаквам на самолета да има охладено шампанско и кутия от любимите шоколадови бонбони на Дамата Отговорна за Информацията.

Жената седна в колата и търпеливо зачака войниците да сложат книгите в багажника. Пусна си музика, за да се разсее и да избегне разговор с Главния Секретар на 13-те Дами. До нея Пелит се цупеше. Книгите трябваше да бъдат върнати в три различни града в противоположни посоки. Пътуването им продължи към летището, а от там, самолета ги отведе до три континента преди да се отправят към мястото на срещата. Пелит обясни на 13-те Дами причината за закъснението. Коментарите им не бяха мили, но се съгласиха да отложат срещата.

Войниците викаха от болка на пода на самолета.

— Не-не-нека да поговорим за това — заекна Пелит притиснат в седалката. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане на облегалката на стола.

— Няма да сложа този смръдлив парцал на главата си — каза жената спокойно.

— Разбирам, че не ти харесва, но такава е процедурата. Качулката, искам да кажа маската, е задължителна за всички.

— Аз не съм всички — каза тя и със спокоен глас се обърна към войника, опитващ се да стане и да я нападне в гръб. — Стой долу.

Раненият мъж я погледна и се стовари на пода. Пелит събра кураж и цитира правило за безопасност:

— Не е разрешено на външни лица да знаят местоположението на тайните квартири за срещи на 13-те Дами.

Жената се усмихна приятелски:

— В момента 13-те Дами са на 30 километра на север от тук. Сградата е построена преди 700 години. Екстериорът е в класически древен стил, но интериорът има най-новата технология и удобства. Охраната се състои от потомци на самураи и нинджи, чиито семейства служат в армията от поколения. В градината близо до къщата има малък храм, под който два тунела водят до подводница и летище. Мога дори да ти кажа какви цветя са посадени в градината.

— Как? — прошепна ококореният Пелит. Хората можеха да се срещнат с 13-те Дами по всяко време в кабинетите им или на улицата. Никой не знаеше къде се провеждат тайните срещи и никой не бе допускан без изричното съгласие на всички тринадесет членове на съвета. Тази жена знаеше всичко за една от най-тайните сгради в света. Пелит се зачуди каква друга секретна информация бе научила.

Обърканото му изражение я накара да се усмихне. Тя взе раницата си и слезе от самолета. Шофьорът отвори вратата на колата за нея и тя седна вътре. Секретарят имаше нужда от няколко минути да докладвана 13-те Дами и да извика нов екип охранители.

— Тези мъже са едни от най-добрите, а ти ги изпрати в болница — каза Пелит, когато се присъедини към нея в колата.

— Комплиментите няма да те приближат до леглото ми — намигна му тя.

— Добре, че реши да дойдеш с мир. 13-те Дами одобриха по-сериозни мерки.

— Какво искат от мен?

— Не знаеш ли? — Пелит преигра с изненадата си. Искаше му се да използва възможността да се заяжда, но се спря. — Ще разбереш.

Жената сви рамене и включи музиката си. Нямаше смисъл да го разпитва, защото тайната зала за срещи означаваше, че само 13-те Дами знаят темата на разговора. Загледа се през прозореца. Сградите й напомниха за последното й посещение в Токио и срещата с приятелка на баща й. Говориха за много неща, но най-вече за Промяната. Дори Текла не й разказа какво бе видяла през съдбоносната година. Единственият съвет бе да търси скритото пред нея. Загадката побъркваше жената. Бе все едно се опитваше да види нещо, което не знаеше, че съществува. Продължаваше да задава въпроси и да слуша всеки, който искаше да говори. Когато 13-те Дами започнаха да я преследват, тя реши, че е на прав път. Игнорира официалните покани за срещи, а после дълго се изплъзва на преоблечените преследвачи. Вчера за пръв път се появиха въоръжени. Настойчивостта на 13-те Дами и предпазливите действия показаха, че искат да я заловят без обществото да разбере. Жената възнамеряваше да използва това като свое предимство.

Колата премина през широко отворените порти на имението и зави по една от алеите покрити с малки гладки камъни. Пелит наблюдаваше растенията в красивата градина. Всичко бе точно както тя каза. Той никога не бе идвал тук, въпреки че бе Главен Секретар на 13-те Дами през последните седем години и бе организирал четири тайни срещи на различни секретни места. Пелит имаше много въпроси, но както винаги ги остави да отлетят от умът му. Знаеше каквото трябва, за да изпълнява задълженията си и никога не задаваше въпроси. Колата спря пред вратата на имението. Посетителите влязоха и оставиха обувките си до вратата. Прислужничката ги поздрави и ги поведе по коридора. Пелит се изуми как класическата конструкция на красивата стара къща се съчетаваше идеално с модерните технологии. Точно както каза тя. Отвори се врата и гости се срещнаха с 13-те Дами.

— Пелит, благодаря, че доведе госта ни. Може да изчакаш навън — каза Главната Дама.

Секретарят си тръгна. Поканиха гостенката да седне и я почерпиха с чаша чай и сладки. 13-те Дами оглеждаха мълчаливо жената, която успяваше да им се изплъзне толкова дълго. Тя изпрати два екипа от най-добрите войници в болницата и знаеше местоположението на тайната сграда. Тя бе опасна, но за сега бе жизнено важна.

Гостенката също използва възможността дадена от тези мигове на мълчание, за да огледа стаята. Вратите към задният двор бяха отворени и изглеждаше сякаш стая и градината бяха едно цяло. Сладкият аромат на пролетните цветя изпълваше въздуха и бе в контраст с острият вкус на неподсладеният зелен чай. Тишината бе нарушавана от ромона на декоративният водопад и песните на птиците навън. Гостенката хареса хармонията и мирът нахлуващи от градината, от които 13-те Дами имаха нужда преди или след срещата с нея.

Прислужницата излезе и лекцията започна. 13-те Дами започнаха да се състезават коя ще се скара повече на гостенката и изреждаха проблемите, които бе причинила с отказът си да се срещне с тях.

— А аз си счупих нокътя — намръщи се гостенката, гледайки към ръката си. — Явно съм ви нужна. Имате късмет, че графикът ми се разчисти.

— Арогантността ти няма граници! — викна Главната Дама. После си спомни, че гостенката им е нужна и продължи с по-мек тон. — Има проект, с който може да помогне на технологичното развитие на цялото човечество. Ако проекта успее, ще повлияе положително на всеки аспект от живота ни. Ти си избрана да се присъединиш към екипа.

— Задачата ти е да научиш изкуствен интелект да мисли като човек — добави Дамата по Информацията и Комуникациите.

— Тези проучвания имат здрави основи, а последните нововъведения са вече приложени в играчки и работни роботи. Защо ви трябва военен робот мислещ като човек?

13-те Дами се спогледаха. В свят, в който информацията бе достъпна за всички, тази жена знаеше най-добре пазените тайни.

— Няма къртица — каза гостенката, отпивайки от чая. — Логично е да е военен робот. Щяхме да сме в един от ежедневните ви кабинети, ако ставаше дума за проект с обикновен изкуствен интелект. Изпратихте дегизирани войници да ме доведат до тайно място за срещи, което не е било използвано от 12 години. В днешно време само военните проекти продължават да са строго секретни. Между другото, защо все още има секретни проекти? Това не е ли против основните закони на иновациите и информационната прозрачност?

— Достатъчно! — гласът на Главната Дама заглуши думите на гостенката. — Проектът ще бъде секретен докато се уверим в успехът му. Тази единица изкуствен интелект изглежда като човек, което може да разтревожи част от населението. Тази информация ти стига за сега. Трябва да решиш дали ще участваш или не.

— Искам първо да видя изкуствената единица — каза гостенката.

— Не — каза Дамата по Сигурността и Защитата. — Това изисква най-високо ниво на достъп. Няма да получиш такова преди да си част от проекта.

— Трябва да знам с какво се захващам. Знаете по какво съм работила до сега и явно съм достатъчно квалифицирана и ценна, за да ме преследвате месеци наред вместо да наемете някой друг. Искам да видя изкуствената единица. Ако става дума за няколко насоки няма смисъл да ми губите времето. Ще ви дам препоръки без да се включвам в цирка. Но ако заслужава вниманието ми, настоявам за пълна свобода на действие и неограничени ресурси.

Явно 13-те Дами бяха обсъдили подобни искания, защото Главната Дама каза:

— Добре. Ако се присъединиш към проекта ще имаш Неограничена Карта и пълна свобода, но ще си изцяло отговорна за единицата. Проектът трябва да остане таен. Ако дори един човек извън одобреният персонал разбере за него, ти ще си първият човек екзекутиран сред Промяната.

— Става — каза жената, отпивайки от чашата си.

Дългият полет и завоите не можаха да я заблудят. Този път 13-те Дами заповядаха да я транспортират в превозно средство без прозорци и никой не разговаря с нея. Пелит също не я придружи. Микробусът спря и вратите се отвориха. Десет войника застанаха в полу-кръг около буса. Виждайки останалите подкрепления, жената заключи, че вече знаят какво се случи с последните, които насочиха оръжие срещу нея. Млад мъж в униформа и с широка усмивка мина покрай войниците:

— Аз съм Лейтенант Райън. Пристигате точно на време, за да се срещнете с Генералът.

— Здравей — усмихна се жената.

Старец с дузини медали на униформата се приближи към тях. Лейтенантът представи Генералът като Глава на Проекта, но не спомена името му. Жената се зачуди дали има награда, която липсва от колекцията на гърдите му. Последната война бе преди Промяната, но тя забеляза някои нови медали дадени от 13-те Дами. Въпроси и предположения за тайни операции изскочиха в главата й, защото официално нямаше конфликти или проблеми, които се нуждаеха от намесата на военни.

— Можех да кажа на шофьора по-кратък път до Зона 51 — усмихна се жената. — Уверявам ви, че не са казали и дума. Знаех къде отиваме още преди да се качим на самолета. Разочароващо е, че сте избрали толкова тривиално място за тайният проект.

Генералът погледна войниците. Бе уверен, че не са казали и дума през целият път. За разлика от Пазителите на Градския Ред в селищата, те бяха тренирани по старите военни книги от преди Промяната. Генералът лично се бе погрижил за това. Тази жена бе гениална, а бойните й умения равни на най-добрите бойци в света. През живота си бе срещнал само още една личност като нея. Сега, както и тогава, Генералът реши да насочи вниманието си към работата:

— 13-те Дами ме информираха за исканията ти. Лейтенант Райън ще ти помага. Може да се обръщаш към него за всичко. Не напускай базата без разрешението ми. Не споделяй подробности за работата ни с никой извън пряко свързаните с проекта.

— Обещавам. Да пукна, ако лъжа — каза жената, слагайки длан на сърцето си.

Под набръчканите клепачи, очите на Генералът я преценяваха. Мислите му препускаха като буйна река докато се опитваше да открие и следа от подигравка в гласът й. Не можеше да прочете емоциите зад приятелската усмивка на жената, за това продължи:

— Лейтенант, покажете проекта на гостенката ни.

— Последвайте ме — Райън я поведе към асансьора.

Войниците още бяха нащрек, но вече не я държаха на мушка. Влязоха в асансьора с госта и лейтенанта. Миг преди вратите да се затворят, тя видя колата на Генералът да се отправя към изхода, последвана от друго превозно средство. Единственото интересно нещо в асансьора бе таблото отброяващо подземните нива. Вратите се отвориха и групата продължи по коридорите, докато не достигнаха стая с монитори. Няколко учени, които очевидно имаха повече кофеин във вените си от колкото кръв, бясно блъскаха по клавиатурите.

— Това са учените, работещи по проекта. В момента правят последните подобрения — обясни Райън. — Професоре, приключихте ли?

— Да — каза мъжът облечен в зелено поло.

— Възможни са някои забавяния, но работим по проблема — докладва друг мъж.

Коментарът на вторият учен предизвика буйна реакция от страна на зеленото поло:

— Това нямаше да се случи, ако имахме качествено програмиране.

— Не съм виновна че всичко прегрява! — изсъска жена от ъгъла на стаята. — Не аз избрах да работим с такива боклучави компютри.

— Процесорите не са боклук, новачке! Всички прототипи имат проблеми — зеленото поло повиши глас и останалите учени се включиха в кавгата.

— Тук е забавно — каза гостенката на Райън. Не й бе приятно да е толкова дълбоко под земята, а виковете на учените я изнервяха. Не понасяше хора, които се смятат за взе-знаещи и все-силни, а се държат като маймуни биещи се за храна. — Ако ме оставиш с тях ще ги убия.

— Ще се постарая да се срещате възможно най-рядко. Професоре, отворете вратата, моля.

Думите на лейтенантът върнаха тишината в стаята. Всички насочиха поглед към тежките врати в края на стаята.

„Все едно са заключили диво животно,“ помисли си жената. „Защо се страхуват?“

Тежката метална врата се плъзна и оглушителна аларма изпълни въздуха. Войниците насочиха оръжия към гостенката. За тях, тя бе по-опасна от всичко, което бе в мрака на съседната стая.

— Какво става? — попита лейтенантът.

— Съжалявам, цял ден има проблеми със системите заради подобренията на обекта. Всичко ще е наред след няколко часа — каза единият учен щом алармата спря.

— Защо светлините не работят? — попита гостенката.

— Включваме ги, когато работим — обясни зеленото поло.

— Наистина държите проекта на тъмно — пошегува се гостенката. — Изкуствената единица не се ли нуждае от светлина?

— Не му трябва светлина — изсмя се зеленото поло. — Няма нужда от нищо. Той е просто умен тостер.

Хиленето му подразни гостенката. Този момент наклони везните на решението й да приеме работата, ако не за друго то поне за да отрови живота на учените.

— Аз имам — каза жената, насочила вниманието си към тъмната стая. Почти можеше да усети присъствието на нещо вътре. Не бе чувство за живо същество, но и не бе усещане за машина или изкуствена единица. Бе нещо познато, но не можеше да си спомни какво.

Ярките лампи озариха стая не по-голяма от гараж. Стените, пода и тавана бяха от плътен гранитен слой, а отвъд него огромно количество бетон. В стаята имаше само един метален стол и мъжът седящ на него. Гостенката влезе и усети как депресивното настроение струящо от стените се опитва да я завладее. Тя очакваше да види единица от метал и пластмаса. Пред нея стоеше идеално копие на човешко същество. Мъжът на стола имаше хубаво лице и тъмни очи, но нямаше коса, вежди и мигли. Сивата униформа нямаше отличителни знаци и надписи. Той седеше на стола с ръце на бедрата сякаш не можеше да реши дали да стане, или да се облегне. Истински човек не би могъл да стои в тази поза дори няколко минути.

— Къде са му обувките? — попита гостенката.

— Не му трябват. И дрехи не му трябват, но ги сложихме защото женските се разсейваха — изсмя се зеленото поло.

— Виждам, че и коса не му трябва — каза посетителката. От първият момент не хареса учения. Всяка негова дума потвърждаваше първоначалното й впечатление и бързо се превърна във враждебност. За да игнорира присъствието му тя насочи вниманието си към бъдещият си ученик.

„Робот. Андроид. Синтетичен човек,“ думите проехтяха в умът й, съпътствани от образи от филми и книги. Преди Промяната хората често мечтаели да създадат изкуствен интелект от метал и пластмаса. Днес, напълно функциониращи синтетични крайници, кожа и органи се използваха в медицината. Имаше безброй играчки и синтетични домашни любимци, които се държаха като истински живи същества. Имаше дори роботи с човешки облик, които вършеха тежката работа или бяха изпращани на опасни места, където човек не можеше да оцелее. Имаха основните програми и изкуствен интелект, позволяващ им да вземат прости решения. Някои човекоподобни модели можеха да разказват шеги и да цитират поезия, но това също бе сложен код създаден от програмисти и учени. Тази изкуствена единица надминаваше последните технологични постижения. Всеки средностатистически човек може да каже че на столът седи мъж със синтетична кожа или лек грим по лицето. Гостенката продължи да го проучва. Забеляза, че изкуствената единица също я наблюдава. „Непознат обект в позната среда създава спонтанни реакции като любопитство и страх. Ти си любопитен и умен. Мога да се обзаложа, че можеш да учиш сам. Те не го знаят. Иначе щяха да внимават какво говорят около теб. Какво друго криеш?“

Гостенката се обърна към изкуствената единица:

— Аз съм Косара. Казвай ми Кас. Как се казваш?

— Наричаме го Прое… — започна зеленото поло.

— Не питам теб! — изръмжа Кас и веднага се почувства по-добре. Отново се обърна към робота с приятелски глас. — Как се казваш?

Нямаше отговор. Очите на единицата бяха насочени напред към стената до вратата. Кас се чудеше какво предизвиква неподчинението. Подобно поведение при човек можеше да е заради липса на желание да комуникира, от инат, от гордост или дори арогантност. Ако бе човек, държан в плен през целият си живот, липсата на отговор можеше да означава, че я проверява. Но защо? Може би искаше да види дали и тя е като другите учени. Подобна защитна реакция бе нечувана при изкуствените единици, защото показваше съзнателно чувство за самозащита.

— Тя очаква да й отговори! — изсмя се жената в другата стая. — Не сме инсталирали програма за диалог.

С ъгълчето на окото си Косара забеляза, че се бяха събрали на вратата. Това можеше да обясни защо единицата няма желание да комуникира.

— Как му давате заповеди? — попита Кас.

— Всичко е автоматично. Ние създадохме най-добрите програми, които съществуват — каза гордо един от другите учени.

— Как го учите? — гостенката продължи с въпросите си.

— Чрез сложни кодове и алгоритми. Също така качваме информация в паметта му. Какво правиш тук? Коя си ти? Лейтенант, коя е тази жена? — попита зеленото поло с нарастващ гняв.

— Тя е поведенческият специалистът избран от 13-те Дами — обясни лейтенантът.

— Какви теми обсъждате с него?

Въпросът на Косара срещна реакции вариращи от смях до досада. Само Райън и войниците останаха сериозни.

— Какво мнение може да има една пушка или кола? — изсмя се жената учен. После смени тонът си с по-подходящ за предстоящата лекция. — Всичко в него е програмирано за максимална ефикасност. Създадохме поведенчески програми, които му позволяват да избира правилния отговор от списък с възможности. Решенията му са бързи и преценява риска спрямо ситуацията. Успехите му на тренировъчното поле надминават 100%.

— Значи, не знаете какво мисли и чувства — заключи Кас.

— Това е сериозна лаборатория! — изгрухтя зеленото поло. — Ако искаш сладко поведение, иди при разработчиците на домашни любимци.

Косара игнорира провокацията. Сега знаеше от къде да започне. Отиде в другата стая, взе стол и се върна при ученикът си. Седна леко в страни, така, че той да трябва да се обърне, за да я вижда.

— Погледни ме — каза Кас със спокоен глас. Изчака няколко секунди, но нямаше реакция. Повдигна ръка към лицето на изкуствената единица, така че показалецът и средният пръст да се изравнят с очите му. След това премести пръсти към лицето си. — Погледни ме.

— Няма програма за мимикрия — изплю зеленото поло, но гласът му секна.

Синтетичните очи последваха ръката на Косара към лицето й.

— Здравей, Аз съм Косара. Ти можеш да ми казваш Кас. Как се казваш?

— Кодово име на изкуствена единица „Смърт“, проект номер 36493208, създаден на 7-ми Октомври, година 1-ва след Промяната. Проектът е одобрен от 13-те Дами на Планета Земя. Глава на проекта е Генерал…

— Чакай, чакай! — прекъсна го Косара. — Знаеш ли, не ми приличаш нито на Тридесет и Четири, нито на Проект. Мисля, че е време да ти изберем хубаво име. Какво мислиш за това? Ако си роден след Промяната, значи аз съм с четири години по-възрастна от теб. Това означава, че трябва да ме слушаш и да правиш каквото ти казвам.

Приглушено бибипкане долетя от преносимият компютър на Райън:

— Косара, 13-те Дами искат да говорят с теб.

Райън обърна екрана към Косара и показа лидерите на планетата. Все още бяха на тайното място.

— През кратката ни среща пропуснахме да те информираме, че включихме изкуствената единица в търсенето ти преди четири месеца. Изкуствената единица те намери — каза Главната Дама.

Кас разбера намека. Ако е успял да я намери веднъж, щеше да го направи пак. Мисълта й се насочи към любимото й забавление да открива пропуски:

„Не съм се крила. През основната мрежа можеше да ме намериш за пет минути. Наблюдавал си ме. Изучавал си света навън. Сега знам какво искаш и ще ти го дам.“

— Реших да се присъединя към проекта — каза Кас. — Очаквам да получа всичко, за което се споразумяхме. Поемам контрол над проекта и ще отговарям само пред вас и Генералът. Няма да подлагате под въпрос методите ми или да ме спирате преди да ви информирам, че работата ми е приключена.

13-те Дами се съгласиха и приключиха разговорът. Зеленото поло се зае да пише оплакване до Генералът, за да изрази колко унижен се чувстваше от внезапното понижение. Кас забеляза, че новият й ученик не свали поглед от нея през целият разговор с 13-те Дами.

— Госпожице — каза Райън.

— Казвай ми Кас.

— Госпожице Кас, мога да покажа стаята ви когато пожелаете. Сигурно сте гладна.

— Да. До утре, нови приятелю с изключително дълго и съвсем неподходящо име — каза Косара на ученикът си. Нямаше отговор. Той просто се взираше в нея. — Утре ще поработим над обноските ти.

Кас върна стола на мястото му и забеляза, че учените се бяха върнали към работата си и сякаш бяха забравили, че останалият свят съществува. Преди да излезе, тя хвърли поглед на синтетичната единица. Той отново бе насочил вниманието си към сивата стена.

„Дали е тийнейджър, на когото са му омръзнали покровителстващите родители или е като измъчваните затворници, за които съм чела в книгите по история?“ помисли си Кас. Последните няколко минути й показаха че, първо, учените не осъзнаваха важността на работата си. Второ, изкуствената единица бе по-интелигентна от всичките си създатели взети заедно. Трето, изкуствената единица искаше да учи и да се развива отвъд границите на програмите си. Най-важното бе, че той криеше новото си знание. Кас се зачуди дали вече бе изчислил вероятността да бъде разглобен от учените, за да разберат как се е научил да мисли самостоятелно. Ако отговорът на този въпрос бе да, то тогава изкуствената единица можеше да се смята за жива, защото се страхува от смъртта.

Кас се върна към реалността и чу последните правила за живот в базата.

— Тук сме като семейство — заключи лейтенантът.

— Доста откачено семейство.

— Е, всички си имаме странни братовчеди. За съжаление, всички са ти колеги. Това е твоята стая. Кажи, ако ти трябва нещо.

Косара огледа стаята. Огромното легло бе приятна изненада. Нямаше излишни декорации. На стената над бюрото бе закачен монитор свързан с компютър. Нощните лампи бяха включени и светлината им караше стените да изглеждат като тъмен зехтин. Камера за сигурност висеше в единият ъгъл. Раницата й бе на леглото, но бе сигурна, че вече са проверили вещите й.

— Бих искала някаква храна. Няма значение какво, стига да е сготвено днес. Искам да прочета всичко за проекта, за предпочитане на хартия. Ще ми трябва достъп до системите. Също така, искам да махнеш камерите и останалите устройства за безопасност от стаята.

— Те са за твоя защита.

— Райън, ставам много опасна, когато някой ми натрапва защита. Разкарай ги от стаята. Благодаря.

Половин час по-късно Кас имаше всичко което поиска. Вечерята беше спагети и плодова салата с крем за десерт. Малкото бюро изчезна под страниците информация. Райън нагласи монитора на стената да показва пряка картина от стаята с проекта и се обърна към Косара:

— Трябва ли ти още нещо?

— Не, благодаря. Лека нощ, лейтенант.

Най-сетне Кас остана сама. Зае се да изучава документите докато вечеряше. Постиженията в проекта бяха невероятни. Не бе и предполагала, че съществува подобна напреднала технология. Въпросът със секретността на проекта изникна в умът й. В публичните Архиви цялата технологична информация бе достъпна за всички. Училища и учени от цял свят помагаха за подобряването на технологиите. Но въпреки полезността която можеше да има във всеки един аспект от живота, този проект бе пазен в тайна.

Документацията й доскуча и Кас насочи вниманието си към екрана. Основният канал показваше пряко предаване, а по останалите течеше информацията от различното оборудване. Температурата на синтетичната единица бе с един градус по Целзий по-висока от нормалното за човек. Теглото му също беше малко по-високо от обичайното за ръста му. Дори имаше изкуствено туптящо сърце, което придвижваше серумите из тялото му. Косара включи живото предаване. Една единствената лампа точно над изкуствената единица осветяваше стаята. Той седеше в същата поза като преди. Кас се чудеше дали той е избрал да седи така или е част от програмираното поведение. Сивите му дрехи чезнеха сред тъмния фон. Слабата светлина едва очертаваше главата и дланите му. Босите ходила изглеждаха като бледи линии на пода. Кас би помислила, че това е снимка, ако не беше часовника в ъгъла на екрана. Тя харесваше старите черно-бели филми, но тази сцена бе депресираща.

Екранът проблесна с ослепителна светлина. Трима учени влязоха с кабели и премигващи устройства в ръце. Включиха жиците в китките на синтетичната единица и зад лявото му ухо. Кас наблюдава тестовият обект. Нямаше следа от страх или презрение, нито някакъв опит да ги спре.

„Като играчка включена в зарядното,“ помисли си Кас. Чудеше се дали той разбира какво става. Дали знаеше, че след всяко включване на кабелите става по-добър от преди? Базата данни показваше, че подобренията го правят по-бърз, по-умен и по-силен, но нямаше информация дали той го осъзнава.

Учените оставиха кабелите и излязоха. Кас отвори графика, за да види какво става.

— Свързване с глобалната мрежа за ъпдейт на интерфейса — прочете Косара. Това строго секретно творение, невероятната тайна за която 13-те Дами трябваше да назначат Генерал от старото време да я пази, това чудо на последното технологично развитие се нуждаеше ъпдейт на интерфейса от глобалната мрежа като обикновен телефон. Косара избухна в смях.

Почукването на вратата изтръгна Косара от дрямката. Тя стана, прозя се и се протегна по път към вратата. Глас последва второто почукване:

— Извинете, Лейтенант Райън е.

— Какво има? — Кас отвори вратата.

Не получи отговор на въпросът си, защото младежът пред вратата загуби дар слово. Косара погледна надолу и разбра причината. Тя бе по бельо. Не се хвалеше с тялото си, но изглеждаше двойно по-добре от доста по-млади момичета. Като се прибави разрошената коса и полу-притворените от сън очи не бе чудно, че момчето си загуби ума. Войниците на стража забелязаха странното поведение на лейтенантът. Не се обърнаха, но объркването по почервенялото лице на старшият офицер ги накара да се усмихнат.

— Е? — Кас се облегна на вратата, подканвайки лейтенантът да говори. Това направи извивките й още по-привлекателни. Не бе редно да се закача така с младежа, но явно бе сред най-добре изглеждащите жени, които бе виждал.

— Аз емх… — Райън затвори очи. Образът от полу-голото тяло на жената остана пред него. Лейтенантът трябваше да се концентрира. Имаше мисия. Трябваше да предаде заповедите. Само трябваше първо да си ги спомни. — Генерал. Вика те. Проекта да видиш.

— Ще си взема бърз душ и идвам — каза Кас и затвори вратата. — Още си ме бива!

Бе приятно да знае, че външността й все още може да разбърка умът на един мъж. Никога не си бе позволявала да се възползва от тази сила, но тази ситуация я развесели. Кас си взе душ и се облече набързо. Лейтенантът я чакаше отвън. Освободи войниците от поста им и я поведе по коридора. Тъй като тя се съгласи да се включи в проекта, охраната вече не й бе нужна. Кас нямаше желание да бяга или да създава проблеми, защото интересът й към синтетичната единица нарасна, след като се запозна с подробностите по проекта.

— Райън, погледни ме — Кас внезапно спря в средата на коридора.

Той спря, но не смееше да я погледне.

— Бях сънена и забравих, че съм само по бельо. Не съжалявам, че ме видя. Не си направил нищо лошо. Мислиш ли, че изглеждам добре?

— Прекрасна си! — изсмя се нервно войникът.

— Тогава, това ще е забавен и приятен спомен и за двама ни. Освен, ако не мислиш, че съм грозна.

— О, не, точно обратното!

— Добре. И аз така смятам. Ела, след като си ме виждал гола, предлагам да ми направиш закуска.

С нервен смях лейтенантът я поведе към столовата.

— Тестовете на единицата ще започнат след няколко минути. Генералът реши, че ще е добре да видиш как се справя на терен — обясни Райън.

— Ще си взема нещо и отиваме — съгласи се Кас. Отворената пред нея врата я отведе към свят на вкусни аромати. Искаше й се да разреши още един въпрос преди да се наслади на блаженството на топлата храна. — Райън, не го наричай единица.

— Но той е изкуствена единица.

— А ние сме куп клетки. Това значи ли, че сме по-добри от него? Или той е по-добър от нас? Приеми, че е човек, който е живял преди хиляди години. Ние трябва да се сприятелим с него и да го научим как да се държи като модерен човек. Като мой помощник трябва да се отнасяш с него с уважение.

Райън обмисли предложението. Това даде достатъчно време на Кас да напълни чинията си и да си вземе чай. Пристигналото съобщение на компютъра привлече вниманието му с тънкото писукане.

— Тестът на синтетичният войн е започнал — информира я Райън.

— Добре, да вървим! Синтетичен войн. Харесва ми.

Те се присъединиха към учените в залата за наблюдение в края на полето и Райън обясни какво показват мониторите:

— Наблюдаваме напредъка на синтетичният войн от тук, защото някои препятствия са опасни, а и полето е дълго над 20 километра. Напредъкът на синтетичният войн се записва и анализира от учените и Генерала. Изпуснахме началото, но сме навреме за най-интересните и трудни препятствия.

Генералът и няколко висши офицери бяха запленени от напредъка на синтетичната единица. Кас предпочиташе да наблюдава тях. Лицата им бяха безизразни, но тя усещаше всичко случващо се в душите им. Гордостта от резултатите гореше с диви пламъци, но Косара забеляза нещо под нея. Сянка на древна емоция скачаше около ярката светлина и се връщаше в сенките. Това бе нещо диво, примитивно, необуздано дори след безбройните години човешка еволюция. Висшите военни се страхуваха.

Кас погледна към мониторите. Синтетичният войн с лекота премина препятствията по полето. Не изпитваше нито страх, нито болка от раздраната плът. Не показа умора или колебание. Следваше заповедите и не спря докато мисията не приключи.

„А ако не иска да спре?“ мисълта премина през ума на Косара като стрела. Това плашеше офицерите.

— С какъв враг ще се бориш? — пошепна Кас.

Светът бе мирно място, където всички живееха в хармония. Последните следи от насилие и обществени прояви бяха в историческите книги написани преди Промяната. Последното убийство бе преди повече от 10 години. Умът на Косара прескачаше из страниците на стотиците книги, които бе чела и през лицата, които бе срещала на улицата. Пропускаше нещо, но не можеше да разбере какво. Защо все още имаше армия и полиция след като няма престъпления? Стандартният отговор бе „традиция, която кара хората да се чувстват защитени“. Но защитени от какво? От кого?

Косара стигна до дъното на разсъжденията си и се върна на повърхността на трезвата преценка. Насочи пронизителният си поглед към офицерите. Тъмните облаци надвиснали над тях се разсеяха с приближаването на синтетичният войник към финиш линията. Резултатите бяха повече от задоволителни и те обсъждаха бъдещите тестове.

— Почти пристигна — Райън посочи към картата. — Последното препятствие не е опасно за нас. Можем да отидем на финиша.

Кас кимна и последва Райън и старшите офицери в залата. Синтетичният войн прекоси последните препятствия и спря пред тях. Учените гордо информираха всички че новата му батерия може да издържи 10,000 без презареждане. Кас остави информационният поток да се лее покрай ушите й и се съсредоточи над обгорените и раздрани дрехи на войника. Лицето му бе покрито със сажди, кал и мръсотия. По синтетичната кожа имаше огромни отворени рани. Кас осъзна, че ако това бе истински човек, той щеше да се търкаля по пода в агония.

— Защо пак е бос? — попита Кас, загледана в обгорените стъпала на синтетичният войн.

— Професорът изучава способността на синтетичната кожа да се възстановява след различни щети — обясни Райън.

— Изпитва ли болка? — Кас продължи с въпросите си въпреки, че вече предполагаше какъв е отговорът.

— То няма чувства или емоции — каза весело професорът със зеленото поло. Хвалбите на висшите военни подобриха настроението му и сега можеше мило да обясни всичко дори на неприятна личност като Косара. — Всички рецептори на единицата трябва да работят преди, по време и след щетите. Работата ми изисква записването на всеки аспект от травмите и последвалото лечение.

— Колко други учени създаващи кибер-кожа наблюдават резултатите?

— Все още събирам данни — усмихна се зеленото поло. Косара подхвана чувствителна тема. Той нямаше да може да покаже информацията на света докато работи по проекта. След това трябваше да прекара година или две в прочуване на кибер кожа и комуникация с останалите учени преди да оповести подобренията си. Освен това, всичко това можеше да се случи само след одобрението на 13-те Дами. Въпреки всичко той бе решен да е готов с информацията.

— Измъчвате го за собствено удоволствие — заключи Кас.

Професорът насочи празният си поглед към нея и се ухили мазно:

— Изкуствените единица постоянно се използват за подобрение на живота на хората. Виждам, че истинската научна работа те притеснява. В такъв случай, ще се радваш да научиш, че тестовете са веднъж в седмицата, за това изкуствената кожа има време да се възстанови преди да правим нови тестове. Забелязваме, че напоследък единицата успешно успява да избегне препятствия, като избира най-безопасният път през полето. Човек може да си помисли, че се пази да не се одраска. Днес, единицата получи само леки наранявания и няколко изгаряния. До часове ще е като нов. Следобед ще видиш…

— Видях достатъчно — каза остро Кас и му обърна гръб. Чудеше се как хора като зеленото поло са оцелели през Промяната. Те нямаха място в днешния свят и може би за това професорът работеше в дупка под земята. — Лейтенант, последвай ме.

— Няма ли да провериш резултатите от теста?

— Имаме по-важна работа — каза Кас, докато се отдалечаваше. Имаше нужда от свеж въздух, за това се насочи към повърхността.

— Къде отиваме? — попита лейтенантът. — Генералът не е одобрил напускане на базата.

— Имам нужда да подишам въздух, който не е преминал през задниците на зли учени.

Райън се изсмя на остроумието й. После забеляза колко е ядосана и спести коментарът си. Минаха покрай охраната и щом се озоваха навън, поеха по една от алеите в градината. Горещото слънце бе високо над земята и вече обещаваше поредния горещ ден. Косара седна на една от пейките, все още опитвайки да се успокои. До нея Райън тихо работеше на компютъра си:

— Знаеш ли, че всичко това е било пустиня?

Лейтенантът насочи вниманието си към зелените поля и горите отвъд градините на базата:

— Учил съм историческа география. Знам, че много пустинни земи от миналото сега са плодородни поля и озеленени хълмове.

— Как мислиш се е случило?

— Хората работили заедно и променили света към по-добро.

— Какво мислиш ги е накарало да работят заедно?

— Желанието за по-добър живот — усмихна се лейтенантът. — Горд съм, че съм сред първите поколения след Промяната. Предците ни са свършили отлична работа като са създали мирен и плодороден свят. Сега, ние трябва да надградим построеното от тях и да научим децата си да правят същото.

Кас се усмихна на щастливите искри в очите му. Радваше се, че повечето хора се наслаждават на спокойният си живот вместо да се ровят в миналото. Тя и няколко други се интересуваха от истинските събития преди Промяната по чисто фактологически причини. Кас нямаше намерение да разбутва подреденият живот на Райън.

— Записвай — каза тя. — Първо, намери му обувки. Второ, събирай си нещата защото тръгваме.

— Кой тръгва?

— Ти, аз и синтетичният войник. Зубрачите могат да дойдат, ако обещаят да не ме притесняват. Кажи, кой реши как да изглежда?

— 13-те Дами са създали критериите. Всяка част от тялото му е била създадена за максимална ефективност и реализъм. Има слух, че им е отнело доста време да решат как да изглежда мъжеството му.

— Решили са какво да му напъхат в панталоните, но не каква коса да му дадат?

— Жени, а! — изсмя се Райън. Усмивката му изчезна, унищожена от сериозното й изражение и гневният поглед. — Ще кажа на учените да му сложат дълга коса. След това ще я отрежем както препоръчаш.

— Добре, иди си стягай багажа. Искам да заминем за Ню Йорк утре сутрин. Ако зубърите не искат да идват с нас, може да ни чакат на Хаваи или да стоят тук.

— Генералът няма да одобри подобна липса на контрол над единицата.

— 13-те Дами ме увериха, че никой няма да се бърка в обучението ми. Първата стъпка е да прекъснем пъпната връв. Учените могат да събират информация и без кабели. Сега, какво трябваше да направиш?

След кратко объркване Райън каза:

— Да кажа на Генералът, че тръгваме и да одобри прекратяването на връзката на синтетичният войн с базата. Учените да му сложат коса. И да се уверя, че всички щети са поправени веднага.

— Какво още?

— Обувки! Ще му намеря и чорапи.

— Много добре!

Райън тръгна, а Кас остана отвън още малко. Свежият въздух й помогна да подреди мислите си. Много скоро щеше да види дали 13-те Дами възнамеряваха да удържат на думата си или ще трябва да живее под земята с куп зубрачи. Тя се върна в стаята и си събра багажа. Свободата бе първото в списъка с неща, на които възнамеряваше да научи войника. Искаше да го извади от депресиращата стая, където учените бяха свободни да го дупчат и тормозят постоянно. Кас не можеше да предвиди как ще се държи синтетичният войн след като го откачат от системите. Щеше ли да нападне някой за отмъщение. По-вероятно бе да се сгромоляса на пода, безпомощен да се справи и с най-простата задача.

Минаха няколко часа преди Кас да получи исканото. Учените я посрещнаха с жестоки обвинения, че се опитва да унищожи постиженията им, но виковете им не можеха да я стреснат.

— Ще напишем оплаквания до Генералът и 13-те Дами! — жената учен размаха пръстът си.

— Ще се оплаквате, че ще работите от златисти плажове? — усмихна се Кас, влизайки в сивата стая.

Синтетичният войн седеше спокоен както и преди. Раните, които бе получил по време на тестовете сега бяха едва забележими белези. До няколко часа щяха да изчезнат напълно. Кас взе стол и го постави така, че войникът да трябва да се обърне, в случай че реши да разговаря с нея. Като го видя отново, този път с коса, тя забеляза повече детайли от лицето му. 13-те Дами наистина бяха прекарали доста време обмисляйки външността му. Старите белези и леките бръчки по лицето го караха да изглежда като привлекателен мъж на средна възраст. Дългата тъмна коса и брадата покриваща лицето придаваха сериозен вид.

— И така, mon petit sauvage {“малкото ми диваче“ Френски}, харесваш ли косата си? — попита Кас, но не получи отговор. — Когато в стаята има двама души и единият зададе въпрос, означава, че той или тя се опитва да започне разговор. Не са ли ти качили програма по етикет и добри маниери? Явно не. Добре тогава. Опитвам да започна разговор с теб, за това ще говоря. Присъедини се, когато се чувстваш готов. Тук съм, за да те науча как да се държиш като човек. Комуникацията е едно от основните неща за хората. До сега учените са ти качвали готови отговори в главата и са очаквали да чуят един от тях в зависимост от въпроса и специфичната ситуация. Това приключи. От тук нататък, ако искаш да знаеш нещо трябва да питаш, проучваш, мислиш и обсъждаш с мен. Когато отговоря на твой въпрос ще обяснявам всичко и ще обсъждаме различни гледни точки по темата. Очаквам същото от теб, когато отговаряш на въпросите ми. За да стане още по-интересно, ще ти кажа, че някои отговори имат повече от един отговор. Други нямат правилен отговор или всичко, което кажеш може да е напълно вярно или грешно.

Тихият й събеседник се обърна към нея. Лицето му все още бе безизразно, но Кас бе сигурна, че видя искра на любопитство.

— Звучи невероятно, нали? — продължи тя. — Няма глупави или маловажни въпроси. Няма правилни и грешни отговори. Знам, че имаш програма за определяне на човешките емоции и психическо състояние. Знам, че я използваш, за да запомниш поведението ми и да ми даваш правилни отговори всеки път. Съветвам те да не го правиш защото, не че се хваля, съм изключително спонтанна и непредсказуема. Винаги печеля на покер.

Той не разбра шегата, за това тя продължи:

— Сега, да обмислим важните въпроси. Знам, че чу разговорът ми с учените за изваждането ти от системата. Те крещяха доста по въпроса, а и слухът ти е дузина пъти по-добър от този на хората. Тук потвърждаваш вербално или кимваш, че си чул. В противен случай може да заключа, че си счупен или лъжеш. И двамата знаем, че си в отлично състояние, както знаем какво ще направят учените с теб, ако разберат че си се научил да лъжеш.

— Да.

— Добре! Тогава, тъй като ти си пряко свързан със ситуацията те питам, искаш ли да се откъснеш от системата? Разбираш ли какво означава?

— Миксерът разбира ли какво е да е включен в контакта? — изсмя се зеленото поло. — Тази глупост само ще докаже, че единицата не може да съществува без контролираната среда на системите ни.

— Не знам за миксера, но искам теб да включа в контакта — усмихна се Кас. Това не бе милата, сладка усмивка подхождаща на красиво лице като нейното. Тя показваше зъби като последно предупреждение преди нападение.

Нещо примитивно изщрака в умът на учения, завъртайки ръждясалите инстинкти за самосъхранение. Той излезе и продължи да хленчи в съседната стая. Тя се обърна към синтетичният войник:

— Когато прекъснат връзката ще имаш ограничена памет. Огромна памет, способна да побере цялата история на човешката цивилизация, но въпреки това ограничена. Ще си свободен като човек. Приличаш на нас, за това трябва да се държиш като човек и да следваш същите закони. До сега контролът на учените те е предпазвал от проблеми. Трябва да научиш човешките правила и закони и да вземаш решения спрямо ситуацията. Хората биват глобявани или изпращани в трудови лагери, когато направят нещо лошо. Ако ти направиш нещо лошо, ще те затворят тук, ще ти изтрият паметта или ще те разглобят. Във всеки случай всеки от вариантите е равнозначен на смърт. Разбираш ли?

— Да.

— Хората отговорни за теб сме аз и Лейтенант Райън. Ако направиш нещо лошо и ние ще имаме проблеми. Разбираш ли?

— Да.

— Добре. Като се има предвид всичко това, готов ли си да прекратим връзката ти със системата?

Синтетичният войн насочи вниманието си към съседната стая. Вратата към коридора се отвори и Генералът, ескортиран от войници с оръжия, се присъедини към учените. Той насочи вниманието си към Кас:

— Да.

— Чу ли това? Дай нас свобода! — викна Кас, протягайки ръцете си към учените в другата стая. Те останаха на местата си, изплашени от викът и странните й думи. — Амистад. Филм от преди Промяната.

Учените се обърнаха към Генералът.

— Прекъснете връзката — нареди висшестоящият офицер, загледан в страните ученик и учител в съседната стая.

Учените се заеха да прекъснат връзката. Кас се обърна към ученикът си:

— Ще получиш правилното образование, не като зубърите в другата стая. Мога да измисля няколко заглавия на книги и филми, с които да започнем. Чудя се как би коментирал решенията на други изкуствени единици. Знаеш ли трите закона на роботиката?

— Не.

— Ще стигнем и до тях. Можеш ли да ядеш храна?

— Системите му могат да смилат храни и питиета. След това ги премахва почти като нас.

Косара се обърна, за да види кой прекъсва разговорът. Генералът стоеше на вратата на сивата стая. При последната им среща той носеше официална униформа покрита с медали. Сега, бе в ежедневната зелена военна униформа, които изглеждаха доста по-удобни от костюмът.

— Знаеш ли какво правиш? — попита Генералът.

— Прекъсваме пъпната връв.

Пронизващият поглед на старецът я проучваше. Той се дръпна настрани и въоръжените мъже влязоха в тясната стая. Застанаха в кръг съсредоточени над изкуствената единица и Косара.

— Не си ти. Заради мен е — усмихна се Кас на ученикът си.

— Прекъсваме връзката на единицата с основните системи. Можеш да се включваш където решиш — каза Майк от съседната стая. Той бе единственият учен, чието име Косара запомни. — Ако се повредиш, кажи, за да ти помогнем. И… готово!

Последната информация премина през нишките, свързващи синтетичният войник с компютрите на учените. Вече не можеха да го контролират. Миговете се влачеха в напрегнато очакване единицата да реагира по някакъв начин.

— Имаш ли лоши мисли? Гласовете казват ли ти да ни убиеш? — Кас намигна на синтетичният войник. — Момчетата с пушките са нервни. Кажи, ако трябва да те застрелят.

— Не.

— Съжалявам, момчета, днес няма да работите. Аз и синтетичният войн ще сме послушни. Идете да лъскате старите пушки да са готови за другият път.

Войниците не помръднаха. Генералът провери информацията по мониторите и изслуша докладите на учените. После нареди на войниците да си тръгнат с него. Имаше достатъчно други проекти, които да прегледа днес.

— Честит рожден ден! — викна весело Косара и плесна с ръце. — Като се махнем от тук ще ти направим хубаво парти. Готов ли си да тръгваме?

— Никъде няма да ходите! — изпухтя зеленото поло. — Трябва да го наблюдаваме тази нощ. Поне това успях да получа от Генерала.

— Добре. Тръгваме утре сутрин. Напомням ви, че той вече е независим и, следователно, не е длъжен да ви дава информация, освен ако не пожелае.

Зеленото поло изсумтя и се върна в стаята с компютрите. През следващите часове изпращаха само Майк в стаята с Косара и синтетичният войн. Тя говори с ученикът си, но бе по-скоро лекция отколкото диалог. Той я слуша през цялото време и отговаряше с „да“ и „не“. Кас забеляза, че на няколко пъти учените трябваше да настояват и дори да го умоляват да обясни състоянието си. Тя му напомни, че ги задържат заради това и е по-добре да помогне на учените преди отново да се оплачат и да забавят още повече заминаването им. Късно през нощта Кас се отправи към леглото:

— Извинявай, но за разлика то теб, аз имам нужда от сън за красота. Тях не ги гледай. Те са учени. Имат повече кофеин във вените си отколкото кръв. Помолих Майк да ти направи списък с имена от цял свят. Разгледай го и си избери име. Лека нощ. Тук ти казваш…

— Лека нощ.

Безизразното лице на войникът не бе топлото изпращане, на което се надяваше, но Кас се поздрави за отличното начало. За няколко часа успя да разбере какво знае ученикът й. Сега, трябваше да го научи на всичко останало.

— Готов ли си? — усмихна се Кас, минавайки през вратата. — Не ти ли става скучно да стоиш постоянно на едно място? Ако бях на твое място, щях да се побъркам! Та, вълнуваш ли се че излизаш от тук?

— Добро утро. Когато хората се срещат сутрин си казват „добро утро“.

Кас замръзна. Роботът току що й напомни за стандартната учтивост за която тя настояваше вчера.

— Добро утро. Кога се научи на добри маниери? Да не са ти качили информация без да знам? — Кас повиши глас, за да я чуят в съседната стая.

— Не сме. Само предложих няколко учебника. Той ги намери в обществената библиотека — каза Майк.

„Шах с пешката,“ помисли си Косара. За две минути ученикът й я изненада за втори път.

— Много добре! — усмихна се тя. — Сега, ако ми кажеш, че си си избрал име ще ти поръчам торта за рожден ден.

— Избра си — потвърди учения.

— Не питам теб, Майк — усмихна се Кас. — Иди си стягай багажа, защото отивате на Хаваи.

— Ти си благословия! Преди да се появиш не предполагах, че ще работя от луксозна вила на слънчев остров.

— Мисля, че останалите учени не са щастливи.

— Ще свикнат. Алоха! — Майк махна с ръка и излезе.

— Какво име си избра?

— Създадох параметри и свалих броя на имената до 135. Логичното име за мен е Смърт.

— Не мисля, че на истинският Смърт ще му хареса. Може да има само един Смърт.

— Всяко име в историята е било използвано повече от веднъж. Прегледах архивните данни и открих много хора наричащи се Смърт.

Кас не можеше да не се съгласи, но името бе напълно неподходящо:

— Такова име няма да привлече много приятели. Само си представи разговорът. Здравей, аз съм Акита. Здравей, аз съм Смърт. Акита ще избяга с писъци или ще ти се изсмее в лицето. Как ще се почувстваш тогава?

— Аз нямам чувства.

Кас погледна в механичните очи, които реагираха на светлината като човешки. Тя забеляза нещо друго. Не бе нормално за изкуствен човек да каже, че няма чувства, но се чувстваше длъжен да й напомня този факт. Думите му можеха да са просто програмиран отговор. Това бе една от загадките, които Кас трябваше да разреши.

— Ти си повече от това, за което са те програмирали — каза Кас. — Избирането на име е труден процес. Родителите прекарват месеци в търсене на правилното име за децата си. Надявам се да не ти отнеме толкова време, защото не мога да те наричам „мой малки падуане“, въпреки че ми се иска да има светлинен меч.

Безизразното му лице показа че няма представа за какво говори Косара.

— И това не знаеш. На какво са те учили тук?

Лейтенант Райън влезе:

— Самолетът ни чака. Ето обувките и чорапите.

— О, добре! Сега няма да изглежда все едно сме го отвлекли. Райън, имам списък от филми, които искам да подготвиш в хотела за довечера — каза Кас и се обърна към ученикът си. — Обуй се и да тръгваме.

Едва забележимо объркване проблесна в синтетичните очи.

— Знаеш ли как? — попита Кас.

— Не.

— Никога не е носил обувки или чорапи, за това не сме качвали инструкции — напомни й Райън. — Дори и дрехите са новост. Сложихме ги, защото някои хора се разсейваха.

— Тичал е наоколо по гол задник?! Извратени копелета.

Шапката в ръцете на Райън изпращя. Лейтенантът заговори с почервеняло от смущение лице:

— Не! Частите с половата принадлежност бяха поставени много по-късно. До колкото знам, са съвършени и напълно функционални. Дори са били изпробвани от най-висшите постове.

— Изпробвани — повтори Кас със смразяващ глас. Вбеси се до степен, в която загуби дар слово. Направи всичко възможно да се успокои и да избегне мисли какво би направила на 13-те Дами. Трябваше да свърши нещо за да се разсее, за това се обърна към синтетичният войн. — Ще ти покажа как да си връзваш обувките. Повдигни крак. Първо, слагаш чорапа ето така. После обувката. Дърпаш езика навън и връзваш връзките. Не трябва да е прекалено стегнато, но не и прекалено хлабаво, за да не я изгубиш. Има много начини за връзване, но този е най-лесния. Хващаш връзките, правиш ушички, прегъваш този край и дърпаш през дупката. Готово. Сега е твой ред.

Лейтенантът наблюдаваше с отворена уста. Тази сцена бе типична при отглеждане на дете, но умът му бе увлечен от гледката как синтетичната единица с огромно внимание изучава простите действия.

— Добре се справи! — усмихна се Кас, когато и втората обувка бе завързана. — Носим обувки навън. В къщи може да си бос, по чорапи или с чехли. Ще ти купим сандали и чехли за по-топлите места, които ще посетим. Какво мислиш за човешкият начин на учене?

— Бавен е.

Кас се разсмя на неволната шега:

— Да, но е забавно, защото го правиш лично. Хайде, да вървим. Ходенето с обувки може отначало да ти се стори странно, но скоро ще свикнеш.

Косара се изненада приятно, че ученикът й започна да задава въпроси. Огромното количество информация качено в паметта му трябваше да бъде подредено и свързано логично. На самолета тя забеляза, че синтетичният войн не знае как да използва предмети от ежедневието. Бе виждал чашите за кафе на учените и някои видове храни, но нямаше представа как да използва прибори. Разговорът им прескочи към производството на порцелан и ги отведе назад в историята до създаването на първите чинии и прибори за хранене. Говориха за разликите в материалите използвани преди и след Промяната, което поведе разговорът в друга посока.

— Официалната версия е, че Промяната е резултат от усилна работа на хората от целият свят. Не смятам така. Един хаотичен свят не може да се промени из основи само за година. Мисля, че е имало външен фактор, но никой не говори за това.

— Това не е в базата данни.

— Знам. Опитвам се да реша тази мистерия. Пътувам по света и събирам историите на хората.

— Ти какво помниш?

— Градини, сладкиши, слънце, игри. Като останалите деца.

— Моля, затегнете коланите. Кацаме след пет минути — оповести пилота.

Кас слезе от самолета, давайки инструкции на Райън. Искаше хубав апартамент в един от най-добрите хотели в града и списък с филми и книги:

— Погрижи се за това, докато аз и господин Безименен се разходим.

— Трябва постоянно да съм с вас — възрази Райън.

— Искам да видя дали някой ще заподозре, че не е човек. Войник в униформа и неандерталец вървящи по улицата привличат внимание. Просто ще го заведа на бръснар и ще му купя нови дрехи. Иди да видиш роднините си и после всички ще излезем на вечеря. Обещавам заради теб да не правя глупости.

Райън разбра шегата и се усмихна. Кас бе сред малкото хора, които се смятаха за бунтовници и смутители на реда. Не бе направила нищо сериозно, но 13-те Дами не я харесваха, защото се ровеше в миналото. Косара бе спонтанна, непредсказуема и леко откачена, което изнервяше всеки свикнал с блаженото монотонно ежедневие. Въпреки това, фактът, че лидерите на света й се доверяваха с тази задача и й дадоха пълна свобода на ресурсите достъпни само за тях, означаваше че Кас е единствената, която може да свърши работата.

— Обещаваш да не ми навличаш неприятности — каза лейтенантът.

— Кълна се!

Райън се обърна, качи се в колата си и тръгна. Кас се огледа, търсейки ученикът си. Той все още стоеше в основата на стълбището на самолета. Тя се върна при него.

— За пръв път ли си навън?

— Не.

— Тогава, какъв е проблема?

— Липсва информация.

— Какво искаш да кажеш?

— Кога ще получим сателитните снимки на района?

Кас погледна към небето. Безспорно всяка тяхна стъпка се следеше внимателно. Усмихна се на невидимите наблюдатели и се обърна към синтетичният войн:

— Никога. Вече не си част от системата. Ще се научиш да разчиташ на себе си и другите хора. Ще събираш и обработваш информация със сетивата си и спрямо капацитетът си. Тъй като мислиш бързо и нямаш практическо знание, ще създадем няколко правила. Първо, питай ме преди да направиш нещо. Освен ако не видиш, че някой е в опасност. В този случай, можеш да помогнеш като внимаваш да не се нараниш. Второто правило е да наблюдаваш хората. Гледай как се движат, говорят и се държат в различни ситуации. Може да копираш определен вид поведение, но след като го обсъдиш с мен.

— Разбрано.

— Сега ще се качим в колата. Днес аз ще те водя на разни места, а утре ти ще ми казваш къде да ходим. Използвай международната база данни да избереш места и разговори, които искаш да обсъдим.

Кас вървеше към колата и забеляза, че синтетичният войн не е до нея. Обърна се да види къде е и се сблъска с него.

— Ох! Защо вървиш след мен?

— Каза да имитирам хората. Тук няма други.

Кас зяпна от изненада за момент. Изказването му бе логично.

— Добре. Върви до мен, не зад мен. Ето така — тя застана до него. — След като ще се представяме за приятели или роднини е нормално да има малко разстояние между нас.

— Разбрано.

— Вместо разбрано хората казват да, добре, става, ясно, готино и други подобни. Остави армейските приказки за армията. Ясно?

— Да.

— Добре, сега вървим към колата.

Кас забеляза, че я имитира до степен, в която си поклаща дупето:

— Ще е добре да копираш мъжете. Като стигнем в града ще поседим в колата, за да сбереш модели на движение.

— Защо само мъже?

— Защото жените имат прекалено много друсащи се и подскачащи неща. Освен това, си създаден като мъж. Първо научи мъжките неща, а останалото като му дойде времето или ако решиш да имаш женско тяло.

Кас се пресегна към дръжката и осъзна, че войникът е до нея.

— Аз ще карам. Иди до другата предна врата и я отвори така — тя му показа. — После седни на седалката.

Кас го наблюдава с края на окото си как следва насоките й. Той седна на седалката и зачака. Тя си сложи колана и той направи същото.

— Така се сяда в кола — каза Кас. — Готов ли си за големият свят?

— Да.

Пътуването им започна на спокоен път и после по оживена магистрала свързваща два мегаполиса. Автопилотът често напомняше на Косара, че се движи прекалено бързо и ще по-безопасно, ако му се довери с управлението. Кас продължаваше да отхвърля тази опция, но компютъра продължаваше да упорства.

— Би ли отворил прозореца? Натисни този бутон — каза Кас.

Синтетичният войник натисна бутона и прозорецът от неговата страна се свали. Косара вдигна десният си крак и срита таблото на колата. Екранът на упоритата машина предлагаща услугите си изпука и падна от таблото. Косара грабна счупения екран, изтръгна го от кабелите, на които висеше и го хвърли през отворения прозорец. Синтетичният войник проследи полета и падането на монитора в прахта. Машината се претърколи няколко пъти и се разби в голям камък.

— Не понасям машини да ми казват какво да правя. Та, къде предлагаш да отидем? — попита Кас.

— Където пожелае дамата — каза той, затваряйки прозореца с една ръка, докато с другата здраво стискаше колана.

— Добре. Знам идеалното място — усмихна се Кас. — Знаеш ли, не ме бива с техниката. Цял живот съм предпочитала простите неща. Карам превозни средства без автоматика, предпочитам да чета книжни издания и през повечето време съм из дивата природа.

— Но избраха теб за мой учител.

— Ето това е парадокс — изсмя се Кас. — Забавно е. Можеш ли да се смееш?

— Лицето ми може да изразява усмивка.

— Покажи ми — окуражи го тя. Предпочете да не коментира усмивката. — Смехът е сложно нещо, но общо взето хората се смеят на едни и същи неща. Ще посетим клубове с комедийни представления и ще гледаме някои комедии и ще разбереш какво имам предвид. Не се насилвай да разбереш хуморът. Повечето хора се смеят и не знаят защо. Като всичко останало, препоръчвам ти първо да проучиш поведението на хората. Има два начина да участваш в шега като я разказваш и като се смееш. Знаеш ли вицове?

— Веднъж чух учените да се смеят.

— Разкажи ми.

— Какво е отличен резултат? Умно преспапие — каза войникът без никаква емоция. — Шега за учени. Смяха се.

Кас стисна зъби:

— Тези учени имат скапано чувство за хумор. Ще те науча на хубави вицове. Навлизаме в населен район. Прави само неща, които сме обсъдили и никакво спонтанно поведение.

— Моето поведение е програмирано.

— Вече не. Сега, трябва да избираш действията си и да търпиш последствията. Интересното е, че голяма част човешкото поведение също е програмирано. Част от програмата се нарича добри маниери, а останалата е инстинкт за самосъхранение. Трябва да преценяваш информацията и да решиш дали действията ти ще нарушат правилата, дали ще обидят някой и не на последно място, как хората около теб ще реагират на промяната в обстоятелствата създадени от действията и думите ти. Можеш ли да го направиш?

— Да.

Кас забеляза, че оглежда таблото на колата:

— Може да включиш радиото ако искаш.

Той натисна бутона. Музиката изпълни колата и Кас намали малко звука. Изследването му продължи с ключовете, контролиращи спускането и издигането на прозорците.

— Забавляваш ли се?

— Не изпитвам емоции.

Кас се усмихна:

— Децата си играят с прозореца, когато им е скучно. Или си играят с вятъра. Ето така.

Косара свали прозорецът си и извади ръка навън. В късното утро слънцето вече бе нагряло въздуха и тя усети как ръката й плува през топлият вятър. Войникът направи същото и се загледа в ръката си.

— Децата изучават физичните закони докато пътуват.

Кас се усмихна:

— Така изглежда. Всъщност, децата се наслаждават на усещането от вятъра по кожата си, от скоростта и гледката преминаваща зад ръката стояща неподвижно докато целият свят преминава зад нея. По-късно учат физичните закони и разбират какво са видели и усетили. Това не намалява удоволствието от това да си играеш с вятъра. Приятно ли ти е?

— Не разбирам въпроса.

— Ако не ти беше приятно щеше да прибереш ръката си вътре и да затвориш прозореца.

Обяснението на Косара накара синтетичният войн да насочи вниманието си към ръката си. Той обърна длан, за да хване слънчевите лъчи.

— В базата данни имам информация от сензорите ми събрана по време на преминаването ми през препятствията на тестовото поле. В процеса много рецептори бяха унищожени и увредени.

— Това е болка — Кас потрепери. Тя се бе изгаряла и наранявала много пъти, но винаги вземаше болкоуспокояващи и веднага получаваше медицинска помощ. Сензорите на синтетичният войн винаги работеха с пълна мощност по време на тестовете. Това увеличаване на усещането и разтягането му до безкрай бе немислимо мъчение.

— Тази топлина не уврежда системите ми — каза войникът. — Искам да продължа изучаването на законите на физиката и аеродинамиката упражнявани върху ръката ми.

— Забавлявай се! — усмихна се Кас. Тя усети студени тръпки по тялото си. Идваха й толкова много идеи за бъдещето на зеленото поло, че нямаше време да ги превърне в съзнателни мисли.

Навлязоха в града и Кас насочи вниманието на ученикът си към поведението на хората.

— Какво правят? — попита той, докато чакаха на кръстовище.

Кас погледна към парка. Група деца тичаха около маси украсени с балони и покрити със сладкиши и подаръци.

— Това е сектор за празнуване на рождени дни. Децата, които имат рожден ден в един ден се събират тук, за да празнуват заедно и да получат Подарък от 13-те Дами.

— Какво е подарък?

— Играчка или нещо друго, което детето харесва. Нарича се Подарък от 13-те Дами защото може да е почти всичко над стандартното ниво на потребление. Качиха ли ти информация за икономиката?

— Не.

— Разбира се, защо да знаеш за цената на живота? Добре, има три потребителски нива: Стандартно, Високо и Неограничено. Всеки жител на Земята има Стандартно Ниво на потребление, което включва дом, дрехи, храна, транспорт и всичко останало необходимо за живот. Високо Ниво е временен достъп до определени продукти използвани няколко пъти в годината или нещо скъпо или рядко като ваканции, деликатеси, уникални предмети, скъпоценни камъни и така нататък. Картите за Високо Ниво могат да станат постоянни, ако преносителят им е специалист в някаква сфера. Моята е такава и понякога става Неограничена заради постиженията ми. Неограниченото Ниво дава достъп до всички ресурси по всяко време. Само 13-те Дами и няколко други водещи фигури имат такива. Вече и ние имаме.

— Ние?

— Ти и аз. С тази карта можем да отидем където поискаме, когато поискаме и с какъвто транспорт изберем. Ще кажеш, давай да пазаруваме до припадък. Не, ще използваме привилегиите си прилежно и за необходимите неща. Можем да наемаме превозни средства като това като поставим картата в този отвор — каза тя и посочи таблото. — Днес ще те разведа из магазините и ще ти покажа как да купуваш неща.

Кас спря колата и отвори вратата. Войникът я спря и й подаде картата с Неограничен Лимит:

— Забрави това:

— Добре, че ти си спомни. Хайде!

Тръгнаха по улицата и Кас забеляза, че за войникът всичко бе интересно и често имитираше останалите пешеходци.

— Аз ще получа ли карта? — попита синтетичният войник, загледан към прозорецът на ресторант. Наблюдаваше как сервитьорката маркира обяда и връща картата на млад мъж. Мъжът прибра картата и насочи вниманието си към усмихнатото момиче до себе си.

— Трябва ти име и снимка. Можем да ти направим снимка още днес, но чакам да си избереш име.

— Избрах.

— Е, какво е?

— Даниел. Означава бог е мой съдник.

— Хубаво име. Ще кажа на Райън. Що се отнася до снимката, трябва да изглеждаш добре на нея. Добре, Даниел, Дани, от тук нататък сме приятели от детство. Ти си прекарал последните — тя огледа дрехите и дългата му коса — 15 години в джунглите. Живял си като отшелник далеч от хората и цивилизацията. Съдил си дървета, лекувал си животни и други такива. Върнал си се защото брат ти, Лейтенант Райън, се жени.

— Това е лъжа.

— Хората не трябва да знаят истината. Ти си тайна и трябва да останеш тайна. Ще е все едно казваме полу-истини.

— Всичко е лъжа.

— Добре, аз мога да лъжа, за това остави говоренето на мен. Дългата ти коса и опърпани дрехи правят историята правдоподобна. Приеми че е мисия. Сега ще ти изберем камуфлаж. Ела!

Даниел я последва през отворената врата. Озова се в ярка стая украсена с всевъзможни цветове. Всички присъстващи спряха на средата на каквото вършеха и насочиха вниманието си към вратата. Наблюдението на новодошлите продължи няколко секунди, но това бе достатъчно, за да научат всичко за тях. Мъжът бе живял из дивотията години наред. Жената изглеждаше като стилно градско момиче, облечено добре, но не по последна мода. Не показваха физическа привързаност като двойка, което значеше че са приятели или роднини. Наблюдението приключи и всички се върнаха към действията и разговорите си.

— Какво е това място? — попита Даниел. Системите му отчитаха противоречаща информация. От една страна, тракащите ножици подсказваха опасност и той бе готов да се отбранява. От друга страна, спокойната атмосфера и веселите разговори доказваха, че няма непосредствена опасност. Ситуацията бе объркваща и той не можеше да реши как да действа. Това не му се бе случвало преди.

— Това е… — Кас не можа да довърши заради топлото посрещане на домакинята.

— Скъпа Кас! Отдавна не си ни посещавала. Обичам косата ти! Ходила си при Куку, нали? Не се сърдя и не ревнувам. Освен мен, поверявам косата ти само на него.

— Косата ми няма тайни от теб. Имам нужда от помощ — Кас бутна Даниел пред себе си. — Балу, това е приятелят ми Даниел. Дани, това е най-невероятният стилист в света.

— Във Вселената, скъпа! Никой не смее да оспори тронът ми. Да видим какво имаме тук — стилистът огледа Даниел от глава до пети. — Стил пещерен човек бе на мода преди пет години. Ще махнем всичко това. Има ли лице под тази козина? Ох, леле! Какво тяло! Кас, може ли да го взема, ако не го използваш?

— Дани е мой братовчед. Трябва да го приведа в приличен вид преди сватбата на брат му.

— Балу има каквото ти трябва, бебче. Тили, Мили, елате деца, време е да творим чудеса!

Стилистът плесна с ръце и ги поведе към вътрешните стаи. Даниел вървеше близо до Кас и едва не я блъсна.

— Какво е това място?

— Салон за красота — отговори Касандра.

— Усещам опасност. Чувам болезнени викове в стаите отзад. Трябва да докладваме това място. Да извърша ли спасителна операция?

— Не! Всички тези хора са тук по своя воля и изтърпяват болката за да станат по-хубави. Теб само ще те подстрижат и ще ти оформят брадата, за да не изглеждаш като джудже от Самотната Планина, което е пъхнало брадвата си в електрически контакт.

Момиче с розови дрехи се появи до тях:

— Балу е готов да приеме господина. Госпожице, Тили ви очаква.

— Благодаря, ето картата ми — Кас подаде Неограничената карта на момичето и седна на свободния стол. Обърна се към Дани, който не я изпускаше от поглед. — Седни на стола и не мърдай, докато Балу не ти каже че си готов. Тук съм, ако ти трябвам.

Даниел направи каквото Кас нареди и замръзна на мястото си. През цялото време Балу обикаляше около него, той се бореше с програмирането си, което го подтикваше да се бори срещу ножиците, тракащите около главата му. Остриетата бяха наточени до съвършенство, а Балу се движеше изключително бързо. Нямаше опасност, но Даниел не се чувстваше спокоен. Можеше да види отражението на Кас. Изглежда тя нямаше нищо против остриетата прелитащи покрай нея. Откакто се помнеше, Даниел се съпротивляваше срещу всяко острие насочено към главата му. Сега трябваше да седи мирно и да се наслаждава на ситуацията. Продължаваше да чува приглушени викове зад гърба си. Няколко минути по-късно вратата се отвори и клиентът излезе доволен. Дани възнамеряваше да пита Кас защо болезнените събития, случващи се в стаята са приемливи. Насочи вниманието си към отражението си. Бе виждал записи от наблюдателните камери и отражението си в огледалото, докато учените изучаваха способността му да се разпознава. Но сякаш за пръв път можеше наистина да види себе си. Сръчните пръсти на стилистът укротиха косата и брадата и показаха линиите на лицето му. Даниел се разпозна, но изглеждаше различно.

— Кажи го, скъпа, аз съм бог! — Балу разпери ръце показвайки шедьовърът си на всички. — Превърнах пещернякът в император!

Аплодисментите полетяха от всички посоки. Балу се поклони и поведе Даниел към изхода. Повечето посетители бяха тук когато Дани и Кас пристигнаха и останаха смаяни от промяната във външността на мъжа.

— Сега иди и облечи красиви дрехи на прелестното си тяло — намигна Балу.

Кас се сбогува и с Дани си тръгнаха. Тя забеляза, че жените покрай които минаваха се заглеждаха в Даниел и се усмихна.

— Не знам защо Балу не ти направи модерна прическа.

— Аз избрах този.

— Ти го избра — повтори Кас. Фактът, че е направил такъв важен и добър избор я изненада. Повечето хора влизаха в салона и чакаха да ги разкрасят. Той бе изкуствен човек и направи отличен избор за външността си. — Добре, да видим как ще си избереш дрехи.

Райън зачеркна последната задача от списъка на Косара.

— Това ли е всичко? — попита икономът.

— Да, благодаря — усмихна се Райън.

— Прекрасен апартамент, Райън — Кас влезе през вратата. — О, храна! Умираме от глад!

Кас захвърли чантите на пода и забърза към масата. Парче ябълка покрита с шоколад изчезна в устата й. Блажената хапка събуди гладът скрит в стомахът й и тя се пресегна към малките сандвичи.

— Къде са филмите?

— Всичко е в програмата на развлекателната система — отговори икономът. — Аз съм Джереми. Ще бъда ваш иконом до края на престоят ви тук.

— Благодаря, Джереми. Всичко изглежда прекрасно — усмихна се Кас.

— Къде е… — Райън не успя да довърши въпроса защото осъзна, че мъжът, който влезе с Косара е синтетичният войник. Цивилните дрехи и новата прическа го правеха да изглежда съвсем обикновен. — Как?

— Желаете ли да ви помогна с плановете за вечеря? — попита икономът.

— Да, благодаря. Първо, ни трябва маса за трима — каза Кас. — Нека да е хубава маса до ръба на терасата, където ще можем да виждаме града. После ще поиграем в казиното. Ще започнем с покер, но може да се прехвърлим на нещо друго. Зависи на къде ще ни поведе късмета.

— Информирайте ме преди вечерята дали желаете да участвате в игрите с големи залози — усмихна се Джереми и излезе.

— Невероятно! — извика Райън след като икономът си тръгна. Приближи се към Даниел, оглеждайки външният му вид. — Никога не бих предположил, че не е истински човек.

— Да, изглежда като всеки друг мъж по улицата — усмихна се гордо Кас. — Даниел, в къщи сваляме обувките и якетата си. Може да седнеш на дивана или да разгледаш апартамента.

— Даниел? — повтори изненадано лейтенантът.

— Даниел, приятно ми е да се запознаем — каза Дани, протягайки ръка.

— Приятно ми е — Райън се ръкува с него. Лейтенантът бе напълно шокиран, но добрите маниери изискваха подобаващ отговор на поздрава. За миг Райън се изплаши, че ръкостискането на Даниел ще е прекалено силно. Ръкостискането на синтетичният войник бе здраво, но не болезнено.

— Знам. Експерт е в ръкостискането — каза Кас все едно бе прочела мислите на лейтенантът. — А с дамите е истински джентълмен. Продавачките не искаха да го пуснат да си ходи.

Почукване на вратата привлече вниманието им. Няколко пикола влязоха с покупките им.

— Малко се увлякох, но той си няма нищо — оправда се Кас. — А това е за теб. И аз си везех някои неща.

— Защо? — каза изненадан лейтенантът.

— Униформата вади очите. Можеш да я носиш само ако ще имаме полза от нея. Освен това, трябва да си харесваме дрехите. Дани, харесваш ли си дрехите?

— Харесвам дрехите си — каза Даниел и прокара ръка по якето си. Първоначалният му отговор бе да изтъкне положителните качества на материята и стилът на якето, които идеално допълваха камуфлажът му. После си спомни, че Кас го посъветва да използва стандартни фрази като отговор. Бе готов да обясни причините за изборът си, ако някой попита.

Райън се бе вторачил в Дани, неспособен да повярва, че видяното е истина. Тази сутрин синтетичният войник не можеше да си завърже обувките. Сега, изразяваше модни предпочитания. Райън се предаде и пое чантите си от Кас:

— Благодаря. Това е апартаментът. Взех онази стая там, а тези двете са свободни.

— Даниел, желаеш ли да избереш стая? — попита Кас.

Синтетичният войник прецени ситуацията. Косара очакваше да направи избор, който би повлиял на нейното решение. Даниел си спомни падането на мониторът, който Кас изхвърли през прозореца на колата. Погледна към отворената врата, водеща към балкона. Апартаментът бе на последният етаж и подобно падане щеше да увреди непоправимо системите му. За това каза:

— Избери първо ти.

— Да не копира поведението, което наблюдавахме в пекарната?

— Да.

— Ха! Много добре! Невероятно е как кавалерството превзема схемите ти. Райън, скоро ще трябва да му наемем охрана, за да прогонваме фенките му — пошегува се Кас и отиде да си избере стая.

Денят на Кас започна с неприятно усещане за дежа ву. Спокойствието на хотелската стая бе унищожено от специалният екип нахлул през прозорецът й. Тя скочи и повали първите двама мъже в униформа. Можеше да чуе как в съседната стая Даниел се справя с натрапниците, нахлуващи през входната врата. Бърз поглед към прозореца показа, че следващата вълна войници ще е в стаята й до секунди. Косара излезе през вратата и повали последният нападател. Гласът на Райън от съседната стая бе примесен с бързи заповеди към нея да не се съпротивлява. Това даде достатъчно време на въоръжените мъже да влязат и обградят Кас и Дани.

— 13-те Дами искат да ви видят незабавно — каза мъжът в костюм, застанал пред вратите на апартамента.

— Пелит — усмихна се криво Косара. — Мъжете на твоята възраст компенсират като си купуват бързи коли, а ти използваш други мъже да ти вършат работата. Съпругата ти сигурно тръпне от щастие да има тези герои.

— Злобните забележки само ще ти навлекът още неприятности. Имате пет минути да се облечете или ще ви отведем по пижами.

През целият път щастливото лице на Пелит дразнеше Кас. Този път срещата с 13-те Дами бе в една от официалните им стаи за срещи. Лейтенант Райън не можеше да разбере причината за подобни екстремни мерки и предположи, че изтича информация за проекта. За разлика от него, Кас знаеше, че екстремните мерки са последно предупреждение към нея да започне да прави нещата както те искат.

— Как отсядането в най-добрите хотели е част от обучителният процес?

— Прекалено много си позволяваше през последните четири месеца.

— Не си част от проекта, за да задоволяваш прищевките си.

— За последен път пресичаш границите на търпението ни с дивото си поведение.

Кас нямаше намерение да стои и да понася безсмислени обвинения:

— Поведението на един индивид се основава на наблюдение на други живи същества, последвани от собствени решения кой модел на поведение да следва. Наехте ме, за да го науча да мисли и действа самостоятелно, но се оказва, че свободата на изборите му не ви устройва. Създали сте нещо, което не разбирате и после ме викате да оправям бъркотията. Постоянните опити за нови подобрения, които учените отправят ежедневно не са необходими.

— Това не е така. Учените се нуждаят от информация, която синтетичната единица отказва да даде.

— И това име! Ти ли го избра? — каза Главната Дама.

— Не, Даниел го избра сам — озъби се Косара. — Сега ще ме слушате и ще си го натикате в тъпите глави. Имам достъп до неограничени ресурси, за това не ми трябва вашата карта. Второ, оставете ме да си върша работата и не ми се бъркайте. Ако не сте доволни с методите ми на обучение ме уволнете, но се съмнявам някой друг да успее да постигне желаните резултати. По човешките стандарти всички тестове правени от учените са равносилни на мъчения. И последно, предупреждавам ви, никога повече не използвайте Даниел като евтина секс играчка. Той е личност и има правото да избира партньорите си. Поведението ви е останка от времето преди Промяната и хората ще се запитат какви други покварени традиции следвате тайно, докато официално ги отричате. Подобно престъпно поведение ще ви струва повече от постовете и одобрението на хората. Лишете го отново от права и ще се заема с вас!

Лицата на 13-те Дами почервеняха от гняв и срам. Кас излезе от залата и затръшна вратата. Бяха достатъчно умни да не й се противопоставят веднага. Ако смятаха да направят нещо, за да я спрат, въоръжените мъже щяха да я чакат зад следващата врата.

— Какво ще правим сега? — Райън скочи от пейката до вратата. Стените бяха тънки и той чу всичко. Даниел бе до него и също чу, а това накара лейтенанта да се засрами от поведението на 13-те Дами.

— Продължаваме с образованието на Даниел — каза Кас, вървейки по коридора. — Райън, съветвам те от тук нататък, когато сме заедно да стоиш на стъпка настрани от мен или от другата страна на Даниел. Не искам някой пишман снайперист да те отнесе вместо мен.

Лейтенантът замръзна на място шокиран от думите на Косара. Компютъра в ръцете му изписка и показа ново съобщение. Той го провери и откри разрешение работата да продължи. Тримата събраха багажът си и самолетът ги отнесе до отдавна обещаната дестинация Хаваи.

Новият затвор на Даниел и Косара ги посрещна с горещ вятър, топли океански вълни и прясно сготвена храна. Кас скоро осъзна, че най-голямото мъчение на този красив остров бе мисълта, че ще трябва да си тръгне. Четирите месеца на слънце и свеж въздух бяха променили учените. Дори зеленото поло се държеше по-човешки, въпреки че все още носеше дрехи в отровно зелен цвят. Майк успя да си осигури вниманието на жената учен, която се оказа мила.

Минаха няколко дни преди учените да получат необходимата информация за проучванията си. Дани мина тестовете приготвени за него. Кас се изненада, че този път на полето няма нищо живото-застрашаващо. Всичко това можеше да приключи за няколко часа, но зеленото поло отказваше да се държи възпитано с Даниел и да приеме, че той е личност. Зеленото поло се свърза с Генерала.

— Дръж се мило с Даниел — заповяда Генералът и ядосаното му лице изчезна от екрана.

Зеленото поло се видя принуден да се държи с Даниел като с човек и да бъде учтив. Получиха необходимата информация и продължиха с работата си. Времето бе достатъчно за Кас и Райън да наваксат с тена и излежаването на плажа. Щом зеленото поло съобщи, че имат достатъчно информация, Кас можеше да продължи обучението си.

— Кой иска да се научи как да лети? — Кас плесна с ръце. Учените напълно я игнорираха, за това се обърна към Райън. — Райън?

— Имам да довършвам докладите от вчера. Може да дойда по-късно.

— Ти губиш. Дани, време е да полетим като птички.

— Готино, пич — каза Даниел и я последва през вратата.

— Ще се радвам когато надраснеш сърфистката фаза. Добре се преструваш на 15 годишно хлапе с дъска и огърлица от мидички, но е време да помислиш за следващият модел на поведение.

— Намирам Готик и по-специално ЕМО културата изключително интересни.

— ЕМО хлапе, което знае най-ефективните методи за убиване и има неограничени ресурси. Звучи като тъп тийнейджърски филм. Стой си на сърфа докато измислим нещо по-добро.

Приготвиха си дрехи за няколко дни и се отправиха към пристанището. Няколко часа по-късно малката лодка ги остави на остров, който Кас познаваше като дланта на ръката си. Откакто се помнеше, тя прекарваше по месец тук всяка година. Почувства се у дома си в момента в който босите й крака докоснаха горещият пясък. Група деца се затичаха към тях крещейки името й. Кас каза на Дани да отвори чантите и раздаването на сладкишите и подаръците започна. Събраха празните чанти и тръгнаха към жената, чакаща ги на кея.

— И тук имаме сладки — усмихна се жената и прегърна Кас.

— Моите са по-вкусни, защото са от далеч. Напоследък си мисля за имена на момичета.

— Дано си права — каза жената докосна нарастващият си корем. — След седем момчета Алън плаче за момиче. Все му казвам, че той прави бебетата, но някак си вината е все в мен. Кой е това?

— Това е Даниел. Мой ученик. Дани, ела се запознай с домакинята ни Аирини.

— Ученик? — изненада се бременната жена. — Радвам се да се запознаем, Даниел. Елате, време е за вечеря. Пристигате точно на време за семейната сбирка.

— Сега ли беше? — Кас преигра с изненадата си. — Добре, че донесохме още подаръци.

Семейната сбирка бе събитието на острова. Семейният хотел притежаван от Алън и Аирини можеше да побере 200 гости, но бе малък за всички роднини. Празненствата продължаваха 10 дни и през това време целият хотел и атракциите бяха отворени за семейството и жителите на острова, които по един или друг начин също бяха роднини. Кас помнеше всяко празненство като безкрайна забава и пиршество. Тъй като имаше да се хранят много хора, всички участваха в подготовката и готвенето. Когато дойде тук за пръв път с баща си, Алън тъкмо бе отворил училището за летене, а първата му съпруга малкият хотел. За няколко години стана ясно, че той не е за хотелският бизнес, а нея не я бива за съпруга. След раздялата, Алън срещна Аирини. Сега имаха куп деца и хотел с развлечения и спортни атракции из целият остров.

— Харесва ми какво сте направили с мястото — каза Даниел, когато колата зави към хотела.

— Учим учтиви фрази, а и му показах стари снимки — обясни Кас.

Аирини се усмихна:

— Благодаря, Даниел. Надявам се празненството да ти хареса.

— Готино!

— Това е фаза. Ще премине — усмихна се невинно Кас. Все още нямаше представа какво да казва, когато я попитат за Дани. Официално, той бе учен загубил спомените си и преминал през сложна реконструктивна операция на цялото тяло. Тя бе наета, защото е най-добрата в поведенческите науки, а това си бе самата истина. Проблемът бе, че приятелите й бяха интелигентни и любопитни. Скоро щяха да прозрат през лъжите.

Колата стигна главният вход и Алън излезе, за да ги посрещне. Въпреки че вече бе над 60 годишен, все още бе по-жизнен и активен от повечето млади мъже работещи за него. Още посрещачи се появиха зад него. Като по чудо децата от селото вече бяха стигнали до къщата и се подредиха в очакване на още подаръци.

— Закъсня! Вече започнахме да готвим — скара се Алън и прегърна Кас. Роднините се изредиха да я приветстват.

— За това водя гладен приятел — Кас пренасочи вниманието им. — Това е Даниел.

Посрещачите се обърнаха към непознатия. В следващият момент лавината от хора го обгради и го поведе навътре. Алън и Аирини застанаха до Кас.

— Той е по-скоро ученик. Е, и приятел — обясни Кас.

— Ще го посрещнем като приятел — усмихна се Алън.

Кас познаваше тази закачлива усмивка. Не искаше да е обект на шеги, но бе ясно, че приятелството й с Дани щеше да е главната тема за разговор тази вечер.

— Ние сме само приятели — обясни Косара.

— Значи е и наш приятел.

— Да, скъпи, остави приятеля на Косара на мира — Аирини се присъедини със сериозно изражение. — Той е само приятел.

— Я, стига — каза Кас. Не можеше да ги победи. До момента бе водила трима мъже да се срещнат със семейството и Дани бе един от тях. Другите двама избягаха и прекъснаха всякаква връзка с нея. През следващите дни щеше да й се наложи да обяснява на Даниел какво означават шегите и намеците на семейството. Това щеше или да помогне много в обучението му или да обърка всичко. — Надявам се да ме нахраните преди да ме измъчвате с шеги, които не трябва да съществуват.

Алън й направи знак да върви към пиршеството и прегърна жена си:

— Той е само приятел.

— Тя така каза. Трябва да водим приятелски разговори — кимна Аирини.

— За приятел.

— Чувствам се приятелски настроена. А ти?

— Никога не съм бил по-приятелски настроен.

— Чувам ви! — провикна се Кас без да се обръща.

Съпрузите се усмихнаха и тръгнаха към залата за празненства. Вечерята продължи до късните часове на нощта, което бе достатъчно всички да опознаят Даниел. Харесаха го, въпреки странното му поведение. Късно през нощта Алън и Аирини успяха да си откраднат малко време насаме с Кас. Седнаха до малък водопад в градината.

— Забелязахте, че е малко различен — каза Кас.

— Важното е, че те обича.

— Той е последно поколение синтетична единица. Уча го да бъде човек.

— Войник — заключи Алън, загледан в Дани.

— Искат да проверят дали ще се слее с тълпата.

— Какво означава това? Опасен ли е? — Аирини се обърна към съпругът си.

— Знае всички бойни тактики и бойни изкуства в човешката история и е експерт по всички видове транспорт и оръжия — обясни Кас.

— Но няма опасност, нали? — Аирини покри коремът си с ръце. Бебето усети притеснението й и леко подритна черният й дроб.

— Така е — усмихна се Алън. — След Промяната не ни трябват войници. Видът му ще се използва за опасни места, където хората не могат да стигнат, където са необходими точни действия и бързо мислене. Сигурно ще го изпратят да изследва дъното на океана и не искат да плашат останалите учени с поредната тенекиена кутия с щипки вместо ръце. Може би видът му ще бъде добавен към Пазителите на Градският Ред.

— Може да помага на медицинските екипи и пожарникарите — добави Кас. — Повече от шест месеца съм с него и през това време спаси дузина хора без да му заповядвам.

— Скъпа, мисля, че синовете ни се опитват да надпият машина — каза Алън. Тримата им най-големи синове и няколко братовчеди пълнеха своите чаши и тази на Даниел за осми път. — Би ли ги спряла?

— Не трябва да казвате на никой — предупреди ги Кас.

Кимнаха и Аирини отиде да спре състезанието преди всички мъже да се напият до несвяст. Кас и Алън останаха сами. Старецът продължаваше да гледа Даниел. Сега забеляза как синтетичната единица се опитва да скрие бързите си движения. Даниел обикновено бе сериозен и се усмихваше само когато повечето хора се смееха.

— Имитира.

— Да. Учи бързо. По-умен е от всеки човек, който познавам. Наблюдавал ме е почти половин година преди да издаде местоположението ми. Имал е достъп до цялата глобална мрежа, но е докладвал, че не може да ме намери.

— Еха! Знаеш ли какво означава това?

— Да.

— Те знаят ли?

— Мислиш ли, че щяхме да сме тук, ако знаеха?

— Но проблемът е, че… — Алън я подтикна да говори. Познаваше я откакто бе дете и виждаше, че нещо я притеснява.

— Всичко. Има нещо повече от схеми и програми. Нещо отдолу, дълбоко в него. Не мога да го обясня и не мога да го разбера.

— Не можеш да го разчетеш. Поздравления, за пръв път си като всички останали — разсмя се Алън.

— Не ми харесва — намръщи се Кас. Тя разчиташе на шестото си чувство, за да разчита емоциите на хора и животни. С машините бе още по-лесно, защото в общи линии всички следваха едни и същи алгоритми. Дани бе уникален и това до известна степен я плашеше.

— Ела, да хапнем десерт — Алън я поведе към празненството.

Следващите дни преминаха както Кас очакваше. Всички ядоха, пиха и се забавляваха. Редуваха се да пилотират самолетите на Алън и дори се състезаваха. Графикът за този ден включваше гмуркане с малки подводници и дълбоководни водолазни костюми. Дани заяви, че няма нужда от оборудване и Кас трябваше да обяснява за невероятната му способност да задържа дъхът си почти 30 минути. Аирини и Алън се заеха да обясняват на децата, че трябва да се упражняват много години наред и да не бързат. Косара напомни на ученикът си, че дори и най-добрите гмурци рядко издържат без въздух повече от 10 или 15 минути и го посъветва да намали способностите си до човешки стандарти, за да не дава глупави идеи на децата. Мини подводниците бяха подходящи за малките деца, които с удивление наблюдаваха как Дани плува около рифовете с малък апарат за кислород. Той последва съвета и започна да си поема дъх на всеки 15 минути.

Що времето им във водното царство приключи всички се върнаха към топлите слънчеви лъчи. Там ги посрещна поредната приятна изненада – появата на още един приятел на бащата на Кас. Текла ги бе информирала, че не можеше да присъства на таз-годишното събиране, защото бе прекалено заета с подобренията на централната глобална система. Явно нещо бе разчистило заетият й график и Косара бе уверена, че не тя е причината. Всички се събраха около масите, докато чакаха вечерята да се сготви.

Аирини се присъедини към старите приятели седнали до декоративният водопад в градината. Донесе питиета за всички:

— Забелязвате ли колко добре се вписва в семейството?

Кас погледна тълпата в градината. Дани изглеждаше като част от семейството, освен когато се изправеше пред непозната ситуация. Тогава застиваше, докато осмисли какво да прави или докато някой не му покаже. Днес го дръпнаха да помага в кухнята и скоро всички го поздравяваха за отличната способност да реже продукти бързо. Кас се паникьоса, когато го назначиха за отговорник на скарата и Дани се пресегна да обърне месото с ръка.

— Моля те, използвай инструменти — прошепна тя, пъхвайки щипките в ръката му.

Моментът на близост между тях предизвика шеги. Кас продължаваше да убеждава всички, че Дани е само приятел, но това не спря семейството да го нарича брат и братовчед. Кас спря да се съпротивлява и ги остави да говорят каквото си искат.

Косара искаше да разговаря с Текла и Алън за Дани от първият й ден в проекта. Интересът на Текла означаваше, че и тя няма представа за създаването на синтетичният войн. Това бе странно, като се има предвид, че тя бе главният учен и създател на най-новите технологии и единствената освен 13-те Дами, която одобряваше разпространението им. През деня Кас, Алън и Текла разговаряха за маловажни неща преди Алън да ги поведе през градината, за да им покаже растенията. Знаеха, че изобретение като Дани ще бъде наблюдавано и за това стратегически се отправиха към водопада в градината. Столовете осигуриха удобството необходимо за спокоен разговор, а звукът на водата заглушаваше гласовете им.

— Какво мислиш за Даниел?

— Невероятен е — каза Текла.

— Забранявам ви да му ръчкате в мозъка — каза Кас.

— Само ще поговорим — усмихна се Текла.

— Обещавам — добави Алън.

— Защо имам чувството, че ще създавате неприятности? Недейте, защото, въпреки че ви обичам като родители, ще ви сритам дупетата — каза Кас сериозно.

— Вярвам й. Точно като баща си е — каза Текла на Алън.

— Само ще поговорим с приятелят ти — каза Алън.

— Приятел? — изненада се Текла.

— Приятел-приятел, с който споделя една стая — обясни Алън.

— О, приятел-приятел — кимна Текла.

— Я стига! В една стая сме защото каза, че няма други свободни.

— Аирини каза нещо такова — съгласи се Алън. Имаше повече от достатъчно свободни стаи, но Аирини настоя двамата гости да са заедно.

— Добре е човек да има приятел в леглото докато спи — каза Текла потънала в дълбоки мисли.

— Той не спи. Всъщност, няма нужда и от храна. Има изкуствен стомах, за да се храни и пие като нас, но не му е необходим. Мисля, че ти си одобрила тези подобрения, нали Текла? — обясни Кас в опит да слени темата на разговора.

— По цяла нощ не спи — въздъхна Алън, загледан в звездите.

— Помниш ли ние как не спяхме по цели нощи като бяхме млади? — Текла побутна Алън с лакът.

— Сега спя през цялото време. Даже не знам от къде се появяват децата ми — оплака се Алън.

— А младите не спят — додаде Текла.

— Ужасни сте! Не мога да ви слушам повече — Кас покри ушите си и ги остави. Шегите им пресичаха всички граници, но не можеше да им се сърди. След смъртта на баща й, Текла и Алън направиха всичко възможно, за да го заменят като родители. Това означаваше, че шегите за предполагаемото гадже на дъщеря им бяха съвсем нормални. Освен това, Кас не виждаше нищо лошо в това да е в една стая с Дани. Те знаеха истината. Останалото бе забавна тема за всички, защото се надяваха тя да намери любовта.

Алън и Текла останаха да довършат питиетата си.

— Генерал отговарящ за проекта. Какво още не знаем? Трябва да поговорим с него — каза Текла.

— Колкото се може по-скоро.

Последният ден на Кас и Дани на семейното събиране бе незабравим. Кас инструктира Дани да седне на стола и да изчака семейството да приключи с песента. Той бе наблюдавал този ритуал многократно, но никога не бе помислял, че ще е в центъра на събитията. Всичко бе идеално, като се започне от хартиеният конус на главата му и се стигне до огромната торта пред него. Това бе неговият рожден ден. Дори името му бе написано на тортата.

— Намисли си желание и духни свещите! — викнаха децата. Малките им очи вече бяха нарязали тортата на парчета, а стомасите нямаха търпение да се насладят на сладкиша.

Даниел направи както му казаха. Аирини дръпна тортата настрани за да я нареже, докато рожденикът отвори подаръците си. Масата пред Даниел изчезна под планина картички за рожден ден и подаръци направени от децата.

— Това е от мен — каза Кас, подавайки му малка кутия опакована с лилава панделка.

Дани отвори кутията и извади слънчеви очила.

— Забелязах, че ги гледаш по-дълго от обичайното. Реших, че ти харесват — обясни Кас.

— Имат правилната форма за… Да, харесват ми — Дани сложи очилата и етикетчето падна върху носът му.

Децата се разсмяха.

— Забравих да го махна — усмихна се Кас и отряза хартиената струна.

— А това, е от мен и Генералът — каза Райън, подавайки плик на Дани. — Е, аз предложих подаръка, а Генералът го одобри.

Дани отвори пликът и извади карта с Неограничен Лимит.

— Това е моето име — каза Дани.

— Сега ти ще плащаш като заведеш Косара на среща — каза Алън и всички се разсмяха.

Рожденият ден на Даниел бе грандиозното празненство слагащо край на ежегодното събиране. На следващият ден роднините започнаха да си тръгват, а Дани и Кас се върнаха на острова с учените. Той направи още тестове и отново бяха свободни да заминат.

Кас забеляза, че през последните месеци Дани започна да избира странни места. Миналата седмица се разхождаха из дълбоката Амазонска джунгла, а миналият месец караха кучешки впряг далеч на север. Кас се забавляваше със странните идеи на Даниел. Най-хубавото беше, че той искаше да посещава всички възможни музеи и исторически места. Това направи работата й по-лесна, защото местните експерти и гидове представяха информацията. Дори тя научи много вълнуващи неща за света и си спомни други, които бе забравила.

Безкрайното им пътуване ги отведе до един от най-технологично напредналите градове – Хонг Конг. Косара винаги се бе възхищавала на мега-конструкциите с основи дълбоко под водата и последни етажи достигащи облаците. Подводното разширение на града бе довело до появата на много изкуствени и естествени коралови рифове, които бързо станаха дом на много водни създания. Естествената самоподдържаща се екосистема правеше поддръжката на машините и конструкциите по-лесна и осигуряваше фантастична гледка за пътниците и хората живеещи под водата.

Едно от най-вълнуващите места за живот в Хонг Конг бе на водното ниво. За това Кас и Дани избраха хотелски апартамент наполовина потопен под водата. През огромните прозорци можеха да се насладят на шарените риби плуващи около рифовете, като едновременно с това можеха да се порадват на облаците носещи се из небето. Балконът и масата за закусваха над повърхността на водата бяха на няколко стъпки от подводните им легла.

След кратка почивка те се отправиха да търсят забавления. За разлика от много други места по света където земен, воден и въздушен транспорт бяха разделени, в Хонг Гонг те бяха едно. Хармонията между природните елементи бе най-ясно видима докато се пътува с градският транспорт. Влаковете преминаваха през подземни и подводни тунели, после спираха по зелени поляни или спирки високо във въздуха. За няколко минути пътникът можеше да се гмурне до най-дълбоководните спирки и да достигне до върховете на небостъргачи. Даниел и Кас прекараха почти цялата нощ обикаляйки градските забележителности използвайки общественият транспорт. Кас се наслаждаваше на пътуването и бе щастлива, че този път Дани е лекторът. Много от пътниците също слушаха историите му за технологията на влаковете и безопасността на тунелите.

— Тук слизаме — каза Дани, когато мелодичният глас на компютъра оповести последната спирка.

Кас се усмихна. Най-щастливият ден за нея бе този, в който Дани оповести, че сърфистката му фаза е приключила. За кратко се притесни да не го засмуче вамп културата, но той бързо й заби кръст. Каубойските истории също минаха и заминаха след дълго яздене през прериите и много нощи под открито небе. Последното му увлечение бяха кунг-фу филмите. Кас споделяше този интерес и знаеше къде да го заведе след разходката им из Хонг Конг.

Слязоха от влака и минаха през гарата. Както във всеки друг мегаполис, и тук имаше пътници денем и нощем. В ранните утринни часове нямаше голяма тълпа, но гарата бе пълна. Кас и Дани излязоха навън и се отправиха към парка. Разходката им през утринният хлад бе освежаваща след успиващата топлина във влака. Купиха си закуска и продължиха разходката си сред разцъфналите цветя. Даниел се възхищаваше на усещанията улавяни от новите сензори в устата и носът му.

— Защо сме тук? — попита Кас, когато Дани настоя да седнат на определена пейка.

— Каза ми да избера място за закуска.

— Защо Хонг Конг? Защо това място?

— Кафенето се води едно от най-добрите в квартала. Изчисленията ми основани на географията на района, картата на града и климатът показаха, че това е идеалната пейката за наблюдение на града по изгрев. Всичко това заедно прави това място подходящо за споделяне на храна докато се наслаждаваме на гледката.

Кас искаше да зададе още въпроси, но внезапно умората я налегна. Тя осъзна, че е била будна 29 часа и топлата храна я отпусна още повече. Пое дълбоко дъх и хладният въздух я разсъни. Очите й се плъзнаха над зелената трева и достигнаха дъното на хълма. Далеч отвъд тях утринната мъгла покриваше небостъргачите. Първите лъчи на слънцето проникнаха през безкрайната синева и наводниха небето с розови и златни тонове. Няколко минути по-късно светлината падна над прозорците на сградите и те засияха в златисто. Лъчите отскочиха и полетяха надолу към улиците, пробивайки през мъглата.

— Изгревът наистина е красив — съгласи се Кас.

— Да вървим. Трябва да спиш — Дани стана.

Кас го последва. Бе толкова изморена, че не си спомняше как се върнаха в хотела. Пъхна се в леглото и мигновено заспа. Даниел се зае да гледа филми и да чете докато тя си почиваше. Бяха сами защото Райън се върна предишния ден в базата, за да докладва лично и щеше да се присъедини към тях по-късно през деня. Кас се изненада че 13-те Дами не искат да я видят, но бе щастлива защото не бе задължена да толерира присъствието им.

Зелените поля, които Райън хареса толкова много останаха далеч зад тях, заменени от високи планини. Косара паркира колата на едно от малкото свободни паркоместа до селото и тримата продължиха пеша. Местните и туристите, които срещаха ги поздравяваха. Тук, непознатите се държаха като добри приятели, често спирайки за кратки разговори, докато си почиваха по време на изкачването. Последната им почивка бе в основата на огромно стълбище. Пътя нагоре бе стръмен и изглеждаше сякаш стълбите пресичат облаците и достигат небето.

— Връщам се в колата — изхриптя Райън. Веселите му стъпки в началото на пътуването се трансформира в умора, която се превърна в болка.

— Ела, не бъди бебе! — изсмя се Кас. И тя се измори, но не колкото лейтенантът. — До върха останаха само няколко стъпала. Обещавам, че усилието си струва.

Дългото изкачване свърши пред отворени врати. В този момент, Райън едва бе в съзнание. Кас имаше нужда от минута, за да си поеме дъх след изкачването. Само Дани нямаше проблем със стълбите. Минаха през вратите и се озоваха на поле пълно с хора.

— Коли!? Има път? — изхриптя Райън, сочейки превозните средства. — Защо качваме стълби!?

— Традиция. Елате! — подкани ги Кас и тръгна напред.

Преминаха площада пълен с народ, дошли заради годишният фестивал на селото. Кас поведе спътниците си по други стълби. Този път бяха не повече от 10 стъпала, но Райън се сгромоляса на пейката до вратите на върха.

— Хайде де, Райън, виж, Дани дори не се е изпотил.

Лейтенантът протегна ръце да удуши Кас, но се предаде защото нямаше сила. Не харесваше физическата активност. Бе във форма, но се постара да е отличен администратор, за да не се налага да се поти по тренировъчните полета като останалите войници.

— Как не си изморена? — попита Райън, щом успя да си поеме дъх.

— Защото е изкачвала стълбите стотици пъти.

Отговорът дойде от мъж застанал на отворената врата до тях. Белите му дрехи сияеха под яркото слънце, а по лицето му имаше приятелска усмивка. Райън не забеляза кога се появи непознатия, въпреки че гледаше в негова посока.

— Само 384, включително този, Учителю Юмрук — Кас се поклони.

— Ти! — извика мъж тичащ през площада зад новодошлите. Толкова бързаше да ги достигне, че прескачаше по две и три стъпала наведнъж. Гневният му глас противоречеше на широко усмихнатото лице. — Искам реванш и този път не приемам оправдания! А курабийките с късмети вече са сред забранените оръжия.

— Този път водя по-голямо предизвикателство, Учител Усмивка — Кас се поклони и на него. — Това е Даниел, мой ученик и приятел. Има невероятното желание да се научи как да се бие. Това е Райън. Той ни придружи и ще си тръгне след обяда.

Лицата на двамата мъже останаха безизразни докато разглеждаха Даниел. Кас бе уверена, че са забелязали че Даниел е различен, но не можа да разбере дали са познали какъв е.

— Влизайте! Сготвих повечко храна. Все едно съм знаел, че идвате — покани ги Учител Усмивка. — Всички ще се радват да те видят. Ще ги извикам!

Усмихнатият мъж се затича през градината, крещейки че е време за обяд. Малкият гонг отекна и докато гостите преминат през градината, учениците се събраха. Шестте учители и осемдесетте ученици поздравиха Кас и приятелите й. Заведоха ги в столовата, където се насладиха на храната приготвена от Учител Усмивка и Учител Тишина. Простата храна бе по-вкусна от всичко, което Райън някога бе опитвал. След обяд, лейтенантът се отправи към колата, но този път пое по пътя. Щеше да се върне след месец да вземе Кас и Дани.

Косара и Даниел помогнаха в разчистването на масите и оставиха вещите си в стаите, които им дадоха. Преоблякоха се в дрехите оставени за тях и се върнаха в градината зад училището. Тази тиха градина бе пълна с цъфтящи цветя, а в средата имаше малка тревна поляна обградена от бели камъни. Всеки следобед учителите се събираха тук, за да си починат на сянка докато учениците им почистваха училището и спяха. Двете жени учителки, Учител Мир и Учител Тишина, вече играеха шах в беседката. Дори на това разстояние Кас можеше да подуши ароматният чай, който Учител Мир обичаше да пие следобед. Учител Тишина бе донесла кутията си за първа помощ. Учител Планина седеше на огромната ограда отвъд кръгът от бели камъни в градината. Ръцете му бяха отпуснати на коленете, а очите бяха насочени към новодошлите. Учител Усмивка седеше под сянката на дърво и се наслаждаваше на бонбонът в устата си. Кас не можеше да види Учител Сянка, но бе уверена, че и той е тук. Учителят основал училището се появи изпод сянката на дърветата и застана пред Кас и Даниел.

— Защо си тук?

— Той… — започна Кас, но учителят й направи знак да мълчи.

— Тук съм за да подобря бойните си умения — каза Дани.

— Не!

Острият отговор дойде от клон на дървото. Кас погледна нагоре и забеляза Учител Сянка, спокойно седнал на клона с лула в ръка. Експертът по камуфлаж отново доказа, че може да бъде видян само ако пожелае. Учител Сянка винаги държеше учениците си нащрек и те прилежно изпълняваха задачите си защото не знаеха дали няма изведнъж да се появи до тях. Кас бе единствената, която не можеше да изненада, защото усещаше присъствието му. Дори така, очите й често го пропускаха.

— Тук си, за да се научиш как да се биеш — обясни Учител Усмивка.

— Вече знам всички бойни изкуства и техники. Изучавал съм и всички бойни техники показвани във филмите.

Очите на учителите се обърнаха към Кас.

— Обича екшъни и кунг-фу филми — обясни тя.

Учител Планина наблюдаваше и преценяваше Даниел от пристигането му, но до сега не каза нищо. Червенокосият гигант рядко говореше, но уроците му нямаха нужда от обяснения. Името му показваше, че както планината, той рядко се движи, но когато това стане никой не бе в безопасност. Приятелят на Косара говореше като мъж и изглеждаше як, но Учител Планина виждаше, че Дани никога не е срещал истинско предизвикателство. Бе време това да се промени.

— Покажи ни — усмихна се Учител Планина.

В следващият момент Кас усети как Учител Тишина я издърпва извън кръга от белите камъни и се включва в боя. Учителите нападаха Даниел един по един и после всички едновременно. Кас съжали, че не ги предупреди, че ще се бият с машина. Няколко мига по-късно, синтетичният войн се търкаляше в прахта.

— Дани, може да се отбраняваш, само не ги наранявай — каза Кас.

— Функционирам на пълен капацитет, но не мога да ги победя — обясни Даниел докато ставаше. — Не разбирам какво става.

— Те са учители — обясни Кас.

Един след друг учителите се изредиха да пердашат Даниел. Въпреки силата, скоростта и издръжливостта си, роботът не можеше да ги победи. Това бе най-продължителната битка, в която Даниел бе участвал. Лесно побеждаваше войниците в базата и малко от тях ставаха от земята, за да продължат да се бият. Сега Дани трябваше да се отбранява през цялото време. Продължаваше да губи дори след като започнаха да използват оръжия, защото те отлитаха от ръцете му и той се озоваваше на земята. За разлика то него, по дрехите на учителите нямаше и прашинка.

— Страхотно! — повтаряше Кас. Не смееше дори да мигне от страх да не пропусне нещо.

След поредната загуба Даниел коленичи:

— Моля, научете ме да се бия.

Шестимата учители спряха да нападат и се приближиха към него.

— Виждаш ли? Не е достатъчно да качиш информация в умът си — каза Учител Юмрук.

— Знаете, че съм машина? — изненада се Даниел.

— Беше въпрос на време да създадат някой като теб — каза Учител Сянка. — Знаехме, че рано или късно ще дойде при нас, за да изпробва уменията си.

— Случи се. Провалих се. Моля, научете ме — каза Дани.

— Как ще използваш знанието? — попита Учител Тишина, загледана в очите на синтетичният войн.

— Ще вложа всичките си сили и воля всяко мое действие да облагодетелства всички, а ако има зло, ще го запазя за себе си.

— Знаеш хиляди начини да убиваш — каза Учител Мир. — Ще те научим как да се бориш за живот.

— Започваме обучението ти. Ела с мен — Учител Юмрук изведе Дани от градината.

— Ще отида с него — Косара опира да ги последва.

— Ще се справи сам — спря я Учител Тишина.

— Да пием чай. Искам да ми разкажеш повече за новият си приятел — добави Учител Мир.

След този ден Кас рядко виждаше Дани. Когато се опитваше да се включи в тренировките му, някой от учителите я дръпваше настрани, за да й даде задача. Бе щастлива, че може да подобри техниката си, но искаше да провери дали Даниел е добре. Можеше да го види по време на обяд и вечеря, но той само казваше, че учи нови неща. Тя забеляза, че понякога учителите му се карат, а друг път хвалеха постиженията му. И в двата случая, той приемаше оценката със спокойно изражение. Кас спря да се тревожи за него и се съсредоточи над себе си. Бе изгубила част от гъвкавостта и скоростта си от последното си посещение, но бързо навакса.

В последният ден от престоят им учителите й позволиха да наблюдава тренировката на войника. Дани бе станал по-добър, но все още не можеше да ги победи. Кас се чудеше какви ли мисли му минаваха докато се бие с тях. Обеща си да го пита когато си тръгнат.

Косара седна под плътната сянка и си взе парче кекс от подноса:

— Така и не съм питала, как решихте да отворите училището.

— Учител Юмрук обичал да посещава манастир високо в планината — Учител Мир започна историята докато наливаше чай. — Веднъж усетил странно присъствие. Говорил за това със свой приятел монах, но не получил отговор. Един ден, докато се упражнявал в градината се разбушувала буря и покрила слънцето. Обърнал се и видял жена застанала на невъзможна за достигане скала. Въпреки силният вятър и студеният дъжд, тя била в дълбока медитация. Учител Юмрук не бил сигурен дали видяното е истина или илюзия, но осъзнал, че това е знак. Разказал на монаха за видяното, но въпросите му останали без отговор. След няколко дни бил готов да си тръгва. Монахът му казал, че странната жена има съобщение за него. Той трябвало да загърби градският живот и да отвори училище по бойни изкуства в планината. От начало, той не искал да изоставя работата и живота си в града и почти забравил за случката. Тогава, по време на едно от пътуванията си, открил този стар манастир и усетил, че това е правилното място да отвори училището. Отново се поколебал, но останалите учители се появихме в живота му. Вече не можел да отрича съобщението на жената. Организирахме всичко и първите ученици пристигнаха още преди да отворим врати.

— Учител Мир, всяка от историите ти е като приказка — каза Кас и отпи от чая. Намръщи се когато горещата течност опари езикът й.

— И все още си нетърпелива. Ако не внимаваш, ученикът ти ще наследи тази черта на характера ти — усмихна се Учител Мир.

От беседката можеха да наблюдават как Даниел се бие с Учител Планина. Ожесточеният двубой бе в пълно противоречие с мързеливият следобед, но едновременно с това някак си го допълваше. Кас си спомни защо толкова харесваше това място. Спокойствието и покоя тук можеха да прогонят и най-тежките мисли. Тя идваше тук за фестивала с баща си и приятелите си. Когато той почина, Кас остана почти три месеца. Отначало само спеше. После, бавно се върна към живота. Когато се почувства готова да си тръгне, душата й бе в пълен мир. От тогава минаха повече от 20 години, но всяка година прекарваше тук по седмица-две.

— Знаеш, че ще изчезне щом премахнат чипа с паметта му — каза Учител Мир. Думите й, произнесени със спокоен глас, нямаха за цел да нараняват. Тя просто изтъкна факт, който Косара вече знаеше, но нямаше желание да мисли за това. Даниел доказа, че е истинско чудо на технологията. Без съмнение, учените щяха да се опитат да го клонират и в процеса можеха да унищожат това, което го прави специален.

— Да — каза Косара. — Как се досетихте какъв е?

— Не можахме да си представим по-упорит и издръжлив ученик за нашата Косара.

— Това намек за Карма ли е? — изсмя се Кас.

— Ти го каза.

След всички тези години учителите все още успяваха да я изненадат. Приятелите й също я изненадаха. Кас не очакваше Даниел да е така добре приет от всички. Това означаваше ли че е свършила отлична работа? Може би 13-те Дами грешаха и обществото бе готово за синтетични хора.

— Той се промени след пристигането ни — каза Кас.

— Учи се как да се бие за живот. Това променя всеки. Знаеш ли, трябва само една дума, за да се обрече или спаси света.

— За това е важно кой и как я казва — добави Косара.

Това бе последният път, в който обсъждаха потенциалът на Даниел. Знаеха, че може да бъде използван и за добро, и за унищожение. Нямаше как да знаят кой би го използвал за зли цели, но трябваше да се подготвят и за това. На следващият ден Райън дойде да ги вземе. Продължиха пътешествието си около света в страна на пясък, мумии и древни загадки.

След като разпитваха, тестваха и играха интелектуални игри с Даниел часове наред, 13-те Дами заключиха, че Косара е свършила отлична работа. Всички се съгласиха, че никой не може да го различи от обикновен човек. Заради дълбоките познания в различни сфери, можеше да поеме всеки пост във всяка професия. Единственото странно у него си оставаше чувството за хумор. Все още не можеше да се смее спонтанно, но шегите му успяваха да разсмеят всеки. 13-те Дами бяха впечатлени от интересът му към строителството, стъкларството и дърводелството. Изпитът на синтетичният войн приключи и те го помолиха да изчака навън, докато поговорят с Косара.

— Работата ти приключи — каза Главната Дама. — Можеш да се върнеш към останалите си проекти.

— Имам още много работа по Дани — възрази Кас. — Ще трябва да се приспособи към новата среда, в която ще го изпратите. Все още няма представа как да се държи на работно място и да крие бързото си учене.

— Година обучение при теб е повече от достатъчна. Нямаме намерение да продължаваме да финансираме ваканциите ти — прекъсна я Дамата по Информацията.

— Ако проблемът е Неограничената Карта, ще ви я върна. Поисках я защото, както знаете, колкото по-отговорна е работата на служителя, толкова по-големи привилегии трябва да има. Освен, ако не сте променили основните закони на икономиката на планетата Земя.

Дамата Отговорна за Производството бе готова да отговори, но Главната Дама я спря:

— Както казах, това вече е минало. Участието ти в проекта вече не е необходимо. Свободна си да си вървиш.

— Даниел ще има въпроси…

— Синтетичната единица ще получи инструкции за следващата си мисия.

Кас замръзна на място. Спорът с 13-те Дами бе безсмислен. Просто така я изритаха от проекта. Усети, че причината не е Неограничената Карта или постоянното пътуване.

— Какво ще правите с него? Каква е следващата мисия на Даниел?

— Бъдещето на проекта вече не е твоя грижа — каза Главната Дама с леден глас и натисна копчето, за да извика охраната.

Косара изтича през вратата. Даниел не бе навън. Райън също го нямаше. Тя пробяга коридора, надявайки се да ги намери навън. Нямаше ги. Огледа огромният площад пред Централната Сграда, но не можа да ги види в тълпата. 13-те Дами я бяха лъгали през цялото време. Но как можеше да предположи, че наистина ще унищожат най-великото творение на човешкото технологично развитие? Страхът за бъдещето на Даниел и гневът, че възнамеряват да унищожат работата й я заслепиха. Съкровеното желание на Кас бе да се върне в стаята и да се справи с 13-те Дами. Това щеше да донесе смъртната й присъда, но поне светът щеше да научи за Даниел.

Тълпата в дясната част на площада привлече вниманието на Косара. Медицинска кола чакаше пред западната врата на Централната Сграда на 13-те Дами. Няколко медицински работника се суетяха около пациент на носилка. Медиците обърнаха носилката, за да я качат в транспортното средство и Кас видя Даниел. Затича се, но хората на площада й пречеха. Тя ги блъскаше и прескачаше в опит да достигне целта си. Медицинският транспорт тръгна миг преди да хване дръжката на вратата. Кас се затича към колата си и потегли с пълна скорост по улицата. Опита да ги последва, но я забелязаха и се опитаха да й се измъкнат на високо-скоростния път.

— Движите се с опасна скорост. Има висок шанс да предизвикате инцидент — предупреди я колата. — Безразсъдното ви поведение на пътя ме задължава да информирам Пазителите на Градският Ред. Моля, спрете превозното средство в края на пътя и изчакайте пристигането на Пазителите.

— Млъквай! — викна Кас, изтръгвайки главния компютър от таблото. Най-важното сега бе да спаси Дани. Основният план бе да настигне медицинският транспорт и може би да предизвика лека катастрофа. Това щеше да привлече вниманието на всички и да включи Даниел в официалните доклади. После, нямаше да могат да го скрият.

Кас настигна медицинският транспорт и бе готова да блъсне колата си в него. Колата й забави скорост, въпреки че тя натискаше газта до край. Кормилото отказа да следва заповедите й и превозното средство тръгна към помощната лента. Кас удряше таблото и се опитваше да накара колата да се движи. Колите на Пазителите на Градският Ред я обградиха и я накараха да излезе от колата. Въпреки опитите да се успокои, Кас изрази чувствата си към 13-те Дами пред Пазителите. Това й донесе обвинения в безразсъдно шофиране и неуважение към властите. Най-лошото бе, че никой не повярва на историята й за отвлеченият приятел. Базата данни не показваше информация за спешни случаи с необходимост от медицински транспорт, а съдът отказа да даде достъп до камерите следящи трафика. Тя рискува всичко и разказа за синтетичния войник. Косара бе известна с работата си и мнението си за Промяната. Проектите й бяха ценни и повечето хора я уважаваха, но никой не вярваше че 13-те Дами крият изобретение като Даниел.

За престъпленията си Косара бе осъдена на шест месеца домашен арест. Тя прекара времето в разговори с останалите експерти по поведение на синтетичните единици. Очакваше разкриването на тайните да доведе хората на Генерала до вратата й, но никой не се показа. 13-те Дами игнорираха законните й опити да се срещне с тях. Кас използва ината си и започна да изпраща по 20 писма всеки ден до всяка от 13-те Дами, Централната Сграда и Генерала. Всички останаха без отговор. Дори Текла не донесе добри новини.

— Защо той е толкова важен? — попита Текла.

— Защото е уникален!

— Това го прави важен за целият свят. Какво го прави важен за теб? Какво го прави различен от всяка интелигентна играчка или учениците слушащи лекциите ти?

Въпросът на Текла я хвана неподготвена. Кас никога не бе мислила защо така се вманиачи по този проект. Отговорът дойде без дори да се замисли:

— Защото ми е приятел и го обичам. Той е прекрасен човек. Миналата година спаси почти 50 души. Където и да бяхме, щом се случеше нещо лошо той помагаше без да се колебае. Хората спират за част от секундата и се замислят дали да помогнат или да чакат Пазителите. Дани не го прави. Той избира да прави добро.

— Тогава какво те притеснява?

Кас погледна приятелката си:

— Че няма да го оставят да бъде себе си. Или ще го използват за лоши неща.

— Какви лоши неща?

— Не знам. Цял живот търся нещо. Знам, че е там, но не мога да го намеря! Дори не знам какво е. Знам, че е опасно и трябва да се справим с него, но нямам представа къде да го търся. Страх ме е някой да не използва Дани за това.

— Кас, слушай ме. Още преди Промяната се ровех из тайните на хората. Това, което търсиш са престъпленията от миналото. Виждаш ги във филми и книги, но не са в нашия свят. Това е добре. За това се борихме и се жертвахме по време на Промяната. Вярваш ли ми?

Кас кимна.

— Откакто срещнах Даниел, аз лично прерових цялата информационна система. Открих как са го запазили в тайна и сега знам, че отново е в базата — Текла хвана ръката й и я погледна в очите. — Твоето участие в проекта приключи. Върни се към нормалния живот — тя стисна ръката й. — Алън и Аирини ме помолиха да ти напомня, че семейното събиране е скоро — Текла отново стисна ръката й. — Ще е прекрасно, ако цялото семейство отново се събере.

Кас разбра намека. Текла бе открила нещо важно, но не можеше да говори по въпроса. Не бе времето да задава въпроси, защото може би подслушваха къщата й.

— Ще се радвам да видя всички — кимна Кас. — Уморих се да съм затворена в къщи. Деликатесите на Аирини ще ми дойдат добре.

— Само така! Не забравяй да донесеш повече подаръци. Тази година има три нови бебета.

— Семейството расте. Скоро децата на Алън ще създадат тяхна собствена държава.

— Независима Монархия Алън. Мисля, че ще му хареса да носи корона.

— Аирини няма да има нищо против, стига кралят да не забравя да изхвърля боклука на време.

Разсмяха се. Веднъж Алън забрави да изхвърли боклука. Това предизвика огромни катаклизми в семейството и Аирини не му говори с дни. Когато се разбра, че е само недоразумение, цялата ситуация остана в историята на семейството като забавно събитие и съвет към мъжете винаги да изхвърлят боклука на време.

Няколко дни след посещението на Текла, наказанието на Кас приключи. Имаше повече от месец до семейната сбирка, но искаше да се махне от тази къща възможно най-скоро. Алън се зарадва, когато Кас му каза, че ще пристигне по-рано от очакваното. Един от инструкторите му бе болен и той едва успяваше да го замества и да върши и останалите си задължения. След разговорът с него, Косара усети как безкрайното небе и океанските дълбини я зоват.

Докато чакаше транспорта до летището, тя провери дали всички врати и прозорци са затворени. Звънеца иззвъня, карайки я да грабне раницата си и да се отправи към изхода. Кас отвори вратата, готова да подаде куфарите на шофьора на таксито.

— Дани! — Кас замръзна от изненада.

Даниел се пресегна към нея и счупи малка капсула пред лицето й. Ароматът навлезе в ноздрите и замъгли умът й. Последното, което Кас видя бе как Дани я хваща, за да не падне на пода.

***

Яна: Благодаря, че прочетохте началото на книгата ми “Флотилия Феникс на Безсмъртните Дар”. В момента не можете да я закупите, но щом бъде издадена, ще добавя информацията тук. За сметка на това, преводът на романа на Английски език “The Phoenix Fleet of the Immortal Dar” може да бъде закупен на Английски език от Amazon в следните форми:

Kindle: https://www.amazon.com/dp/B0CM4C3QV2

Paperback: https://www.amazon.com/dp/B0DVC7KCL3

Другият ми роман “Короната Сапфирена Сълза на Безсмъртните Дар” в момента не е издаден на български, но можете да закупите английската версия “The Sapphire Tear Crown of the Immortal Dar” от Амазон.

Ако искате да научите повече за мен, прочетете страницата “Hello!”. Моля, не крадете работата ми. Не познавам човек, който е откраднал от мен или ме е наранил и след това е живял щастливо. Не е заплаха, просто доказан факт. Насладете се на историите и бъдете щастливи!