Короната Сапфирена Сълза на Безсмъртните Дар

Ден 1

Една искра в мрака на безкрайния космос е нищо особено в сравнение със зашеметяващите избухващи звезди. Миниатюрния проблясък се появи и изчезна за миг. Само една личност забеляза искрата намираща се на пет дни път с максимална скорост на най-добрия космически кораб в познатата Вселена. В този момент, Всевиждащия седеше в удобното си кресло в кабинетът си на борда на най-бързия кораб в Евалет и познатата Вселена. Въпреки че можеше да нареди на капитана да насочи кораба към далечната планета, той предпочете да проучи източника на искрата от тук. Взорът на Всевиждащия прекоси огромното пространство и се фокусира над нещо сред гъстата растителност. Дъхът на наблюдаващия спря. Толкова дълго чака да усети присъствието на този Дар.

— Време е за отмъщение — каза мъжа и усмивката му накара мракът в кабинета да потръпне.

***

Мъжете стояха изпънати като струни в средата на стаята. Нямаше да помръднат докато Хатра не им нареди, а той нямаше намерението да ги освободи от присъствието си в скоро време. Командирът довърши документацията и се обърна към прозореца. От другата страна тренираха десет хиляди чисто нови войници Клас ГПВ. Гледката на тичащите униформи му навя спомени за деня в който получи първата група Генетично Подобрени Войни. Всеки от тях бе съвършения резултат от успешен експеримент в който дузина учени подобриха генетичния материал на най-отбраните кръвни линии от всички раси в Империя Евалет. Резултатът беше войници, които бяха по-добри, по-бързи и по-силни във всяко отношение. Официално, всички генетично подобрени организми и клонинги бяха незаконни и всеки който създадеше, използваше или ги купеше биваше наказан. Всяка година безчет добитък и растения биваха унищожавани заради нарушения на този закон. Хатра знаеше, че никой няма да бъде наказан защото съществуването на тези войници бе известно само на Император Фенор Белфор, Военен Съветник Велес и няколко души от Имперската Администрация. За всички извън този списък Дарск бе просто поредната военна база, а Хатра поредния командир.

Мислите на Хатра прескочиха към първата му разходка из Дарск. Огромният космически кораб бе оборудван с най-модерните технологии и само корабите на Военен Съветник Велес бяха по-добри и по-бързи. На Дарск, за разлика от останалите военни бази, помощния персонал не контактуваше с войниците. Жилищата и операционните системи заемаха една трета от кораба. Стаите на служителите имаха от две до четири легла, няколко етажерки и стая за почистване. Хатра смяташе че персонала няма нужда от стаи за физическа подготовка или отмора, но бяха задължителни за всеки кораб, така че нямаше причина да ги премахне. Служителите бяха свободни да се разхождат из базата освен в частта определена за войниците. Дори можеха да ползват почивни дни когато Дарск бе в орбита на планета или до космическа станция.

За разлика от служителите на Дарск, войниците рядко срещаха някой друг освен медицинския персонал, инструкторите, Хатра и секретарят му Сатр. Спалните на войниците заемаха петдесет огромни зали, където личното пространство на всеки войник бе легло, възглавница и одеяло. Всеки от тях имаше и рафт до душовете където всяка сутрин намираха чисти дрехи и кърпи. За Хатра, генетично създадените войници бяха просто оръжия. Това означаваше, че трябва да бъдат поддържани чисти, заредени и готови за действие по всяко време. Няма нужда от екстравагантности като лични вещи, лично пространство или личен живот.

Когато Хатра получи Дарск имаше чувството, че никога няма да се справи. Притесненията му се изпариха когато пристигнаха първите ГПВ и той официално стана основна част от персонала на Император Фенор Белфор. Пристигането на десетте хиляди генетично подобрени военни оживя пред очите му. Бяха десет годишни кадети, току що извадени от инкубаторите. Движенията им бяха некоординирани и нямаха никакви практически умения. През последните дни в капсулите в мозъците им бяха запечатани основни знания, способност да говорят и стандартните поведенчески норми, за да могат кадетите да функционират адекватно от първият ден. Единственото за което документите не можаха да подготвят Хатра бе разнообразието във външността на войниците. Повечето момчета в униформи имаха две ръце, два крака и една глава. Всичко останало се различаваше по цвят, височина, тегло, лицеви черти, вид на кожата, очи и коса. Командир Хатра даде кратка реч и обясни основните правила: „Не убивай без заповед“ и „Винаги следвай заповедите“. Тайната му надежда за бурни аплодисменти остана неизпълнена. Подобно поведение не се очакваше от тях. Всеки който покажеше емоция щеше да бъде наказан. Хатра почувства опиянението на собственото си величие и заповяда да започне първия тренировъчен ден.

От началото на проекта Хатра се наслаждаваше на удоволствието да изпитва различни начини да превърне шарената тълпа от младежи в армия от перфектни убийци. Загубите на кадетите бяха записани в архивите като „лош генетичен материал“. Когато броя на кадетите падна под две хиляди Хатра получи заповеди образованието им да включва литература, наука, медицина и дузина други предмети. Командирът се съмняваше че по време на битка войниците ще имат възможността да обсъждат поеми от древните свитъци. Някой друг би попитал за причината за това образование на високо ниво, но на Хатра не му пукаше. Единственото, което го озадачи бе личното внимание което Военен Съветник Велес показа на последните петдесет войника. Велес проведе две лекции в една от залите за тренировки, обяснявайки за историята на Евалет и мястото на ГПВ в бъдещето на империята. Хатра и старшия персонал също присъстваха, но той не се и опита да разбере или запомни нещо защото винаги бе смятал, че лекциите по история са безсмислена загуба на време. Освен това, винаги се ужасяваше когато Военен Съветник Велес посещаваше Дарск.

Чувствата на Командир Хатра бяха коренно различни когато Император Белфор идваше за да инспектира лично напредъка на войниците. Последното му посещение бе преди девет дни. Императорът пристигна придружен от Военен Съветник Велес и няколко други Имперски Съветници. Хатра ги разходи из базата и, както винаги, те останаха доволни. Тогава Белфор започна да задава въпроси за разходите и Хатра се изплаши, че ще открият откраднатите пари. Страхът му изчезна щом Белфор смени темата в края на демонстрацията на войниците.

— От десет хиляди оцеляха само седем — отбеляза Император Белфор загледан в редицата изморени мъже.

— Те са най-добрите — каза нервно Хатра. Можеше да се закълне че усеща погледа на Велес на тила си. Усещането бе сякаш нещо бавно проникваше през черепът му, разбъркваше мозъка и гледаше в най-затънтените кътчета на спомените. Хатра се обърна в пристъп на паника. Видя как Военен Съветник Велес излиза от залата.

— Искам подробен рапорт след следващата им мисия — каза Белфор докато цялото му внимание бе насочено към огромният скъпоценен камък на пръстена му. — Всеки от тях трябва да напише по един.

— Искате те да напишат доклад? — повтори Хара изненадан.

— След всички тези години обучение, вярвам че са способни да пишат. След следващата мисия искам да изпратиш оцелелите при мен. Вече няма да са твоя грижа.

Студени тръпки преминаха по гърба на Хатра. Знаеше добре, че в края на всеки проект има одит. Дори полукадърен счетоводител щеше да забележи преувеличените разходи за живот и липсващите суми.

Император Фенор Белфор забеляза пребледнялото лице на командира и се усмихна:

— Командир Хатра, доволен съм от резултатите. До няколко дни ще получите още десет хиляди новобранци Клас ГПВ. Убеден съм, че и тях ще тренирате толкова добре.

Внезапно мрачните облаци се разпръснаха и това се превърна в един от най-радостните мигове в живота на Хатра. В крайна сметка, не само бе извън опасност, но и щеше да получи награда. Дори присъствието на Велес не можеше да помрачи щастието на командира.

— Той не заслужава да обучава следващите кадети — каза Велес на Белфор докато се качваха в императорския кораб. — Той е крадец и няма грам здрав мозък в главата си. Имаше десет хиляди съвършени войници, а сега са само седем.

Тънка усмивка изгря на лицето на Фенор Белфор:

— Това го прави идеален за работата.

Командира не можеше да чуе думите им, но потрепери щом Военният Съветник го погледна преди да се качи на кораба. Височайшите гости си тръгнаха и Хатра отново се почувства като господар на Вселената. Изминаха няколко дни и пристигнаха новите десет хиляди новобранци. В този ден Хатра спря да се интересува от старите ГПВ.

Секретарят на Хатра, Сатр, влезе в кабинета и мина покрай петте войника. Бяха повикани след закуска а сега, почти обяд, все още стояха в средата на стаята. Сатр не виждаше смисъл да не се прави нищо продуктивно толкова дълго време. Видя на какво са способни войниците ГПВ и за разлика от командира, Сатр ги уважаваше и дори се страхуваше от тях. Дълго време Сатр не можеше да разбере защо войниците понасяха този ужасен живот, но отдадеността му към усърдната работа го доведе до отговора. На Дарск нямаше какво толкова да се прави, за това Сатр реши да пренареди Архива. Превзе го вледеняващ ужас когато отвори документите от първите години на обучението на Генетично Подобрените Войници. Документите и медицинските листове разказваха шокиращи истории. Най-голямата тайна бе, че всички войници бяха клонинги. Тъй като бяха пораснали на Дарск знаеха само за тренировките тук и мисиите навън. Нямаха къде да отидат, нито семейства, нито приятели и единствените с които се срещаха бяха създателите на този кошмарен начин на живот. Контактът им с външния свят бе кратък и само по време на мисии, а образованието им покриваше много предмети, но никой не ги бе научил че имат свободна воля и правото да избират бъдещето си и начина си на живот. Яростта на Сатр нарастваше докато четеше. По-късно започна да сънува кошмари, в които починалите войници го обвиняваха че не ме им помага. Напрежението почти го накара да разкаже за тайната мисия на Дарск. Спря се на време. Споделянето за тайно съществуващите ГПВ с населението на Евалет щеше само да му навреди. Вместо това реши да попълни празнините в образованието на войниците.

Когато броя на войниците падна под двеста, Хатра заповяда докладите от мисиите да се пишат от лидерите на всеки екип. По-късно лидерите на екипите започнаха да докладват лично на командира. Сатр винаги ги викаше по-рано, за да чакат преди да бъдат приети. Междувременно той разговаряше с останалите администратори за музика, изкуство и всичко останало което не бе част от обучението. Войниците никога не участваха в разговорите, но Сатр забеляза че слушат. Понякога оставяше дрънкулки на бюрото си така че посетителите да ги видят. Друг път показваше усмихнатите лица на роднините си и разказваше весели истории. Планът му проработи защото ГПВ-тата започнаха да използват разговорни фрази в докладите си. Това го накара да вложи още повече усилия. Секретарят не очакваше благодарност или приятелство. Действията му бяха личен бунт срещу ужасите извършени по заповеди на Белфор и Хатра.

— Командир, — Сатр се приближи към бюрото на Хатра. — Последните доклади са изпратени на Имперската Администрация на Молефо. Току що получихме съобщение от Управител Карил от Система Лар, в което ни информира че нерегистриран кораб се е разбил на Планета Лар. Управителят ви моли да изпратите екип за да се справи със ситуацията.

— Не може ли да изпрати стражите си? — Хатра се обърна и седна. Дори не си направи труда да забележи, че войниците са пет, а не седем.

— Инцидентът е в Свещената Гора на Лар — секретарят зачете бележките си. — Закона забранява на местните да ходят там защото смъртоносно проклятие застига всеки, който дръзне да се доближи до дърветата. Изглежда проклятието не влияе на външните хора. Управител Карил каза, че ще го смята за лична услуга.

Огромна усмивка озари лицето на Хатра. В речникът му „лична услуга“ към богат търговец и лидер на доходна търговска система означаваше купища пари, ценни вещи, а може би и двете.

— Не мога да откажа помощ на стария ми приятел Карил — каза Хатра и най-сетне се обърна към войниците. — Следващата ви мисия е да проверите мястото на катастрофата на Планета Лар. Донесете всичко, което намерите. Сатр, информирай добрия ми приятел Карил, че ще му помогнем в тази беда. Информирай Имперската Администрация че все още са на мисия.

Секретарят излезе от стаята последван от войниците:

— Докато приключите с обяда корабът ви ще е готов.

„Каква странна гледка!“ помисли си Сатр докато ги наблюдаваше как се отдалечават. Документите показваха че основните гени на кадетите са от най-добрите семейства в Евалет. Бе мистерия от къде са намерили генетичен материал за Аксар, тъй като последната докладвана среща с вида му бе преди стотици години.

След цялото време тук Сатр чувстваше привързаност към войниците. Когато пристигна на Дарск бяха четири хиляди двеста тридесет и двама. Днес, бяха живи само петима. Тези петимата бяха видели смъртта на останалите девет хиляди деветстотин деветдесет и пет войника. Никога не бяха показали емоция, за това секретаря се чувстваше длъжен да скърби за покойниците вместо тях. Може би бе единственият, на който му пукаше какво ще стане с тях. Секретарят бе сигурен че Аксар знае малката му тайна и фактът, че я пазеше накара Сатр да го уважава още повече.

Войникът Баи също бе рядък екземпляр. Той идваше от изключително опасен вид и подобренията на гените му го правеха още по-агресивен и жесток. Обичаше да разпитва задържаните с помощта на всякакви мъчения дори и след като пленниците бяха казали всичко което знаят или не знаят. Смъртта на задържаните бе описвана в рапортите като отчаяно самоубийство, за да не издадат информация. Баи бе любимец на Белфор и Хатра които се възхищаваха на креативността му докато изпълняваше задачите.

За разлика от пристрастения към мъченията Баи, разпитваните от Аксар оставаха живи и в повечето случаи без драскотина. Освен това, разпитите му бяха изключително кратки. Той винаги влизаше в стаята, сядаше и задаваше въпросите си със спокоен и тих глас. Скоро след това отговорите се появяваха в докладите. Никой не лъжеше Аксар и рядко му се налагаше да пита по два пъти. Резултатите от методите му за разпит бяха отлични, но им липсваше кървавата зрелищност която радваше висшестоящите.

Сатр можеше да опише другите трима войника с няколко думи. Фаут можеше лесно да бъде сбъркан със скала не само заради външността си, но и заради интелектуалните способности. Зиклат можеше да разчете всяка карта и терен, а Опфя можеше да превърне в оръжие всичко попаднало в ръцете му. Резултатите им бяха високи, но не можеха да се мерят с Баи и Аксар.

Ден 2

Зелените сфери по дървесните клони усетиха приближаването на зората и се разтвориха в огромни листа. Златните лъчи на слънцето ги прободоха и се превърнаха в мек изумруден дъжд. Зеленият свят потрепери когато Сам избута на страни ръба на огромен лист. Мъжът изръмжа от усилието и спря на място докато болката в коляното му отмине. Отново си напомни, че трябва да е благодарен за усещането, защото бе по-добре отколкото да не чувства нищо. Това откровение го осени докато търсеше други оцелели. Осъзнавайки огромният си късмет, той благославяше божеството което го бе спасило по време на самолетната катастрофа. Откри жена в безсъзнание и я извлачи навън. Върна се в останките за лекарства и всичко друго което можа да изнесе. С падането на нощта Сам забеляза че листата се свиват в огромни топки. Не отне много време преди самолета да загуби опората на свиващите се листа и да падне в пропастта между дърветата. Сам успя на време да грабне жената и да се скрие в близката хралупа. Докато премигне, пламъците от експлозията преминаха покрай тях и се отправиха към короните на дърветата. Сам направи легла от дрехите, които взе от самолета и запали огън пред хралупата. Опита да си почине, но болката и спомените от катастрофата превърнаха сънищата му в кошмари. Стана и се зарови в куфарите. Изминаха няколко часа преди жената да се съвземе. След това Сам започна да тъгува за тишината преди тя да се събуди. Бисера, както и Сам нямаше представа какво се бе случило. Ограничените им ресурси ги подтикнаха да потърсят помощ.

Починаха си няколко дни и се отправиха към върховете на дърветата в надежда да открият края на гората, източник на храна или следи от цивилизация. Идеята бе прекрасна, но щом започнаха изкачването Сам съжали, че не изчакаха още няколко дни. Тялото му все още беше посинено и болката нарастваше под тежестта на тежката раница пълна с провизии. На всичко отгоре трябваше да помага на приказливата си компания.

— Хайде, Биби, катери се!

Отнемаше й цяла вечност да се придвижи и бавното изкачване напрягаше тялото на Сам още повече. Единствения начин да я накара да се движи по-бързо бе като я побутне с ръка.

— Сам, внимавай с ръцете! — викна тя и се опита да го плесне по ръката.

— Вече веднъж ми падна на лицето! Беше забавно, но нека не повтаряме шегата. Внимавай или следващия път като се подхлъзнеш ще се мръдна и дупето ти ще цунка клоните долу.

— Тези обувки не са за катерене!

Сам се намръщи. Бисера се оказа прекрасна млада жена, но проблемът й бе че не спираше да говори, а когато не говореше пееше. Сам се радваше на разговорите и се забавляваше със смешните коментари и цитати от филми и песни, и даже се хвана да тананика и припява с нея. Това бе странно защото не помнеше кога за последно се бе чувствал толкова весел че да пее. Въпреки това, Бисера говореше прекалено много.

— Просто се движи. И стига си тананикала! — каза Сам остро. Щом думите излязоха от устните му той осъзна че болката говори вместо него. Говоренето бе начина на Бисера да не мисли за неприятностите които имаха. — Извинявай. Почти стигнахме. Ще пееш като стигнем върха.

Щом Бисера и Сам застанаха на най-високия клон се съгласиха, че усилието си е струвало. Клонящото към хоризонта слънце покриваше всичко със злато. Пухкави облаци приличащи на захарен памук бавно летяха по притъмняващото небе. Над тях нощта палеше първите звезди. Най-зашеметяващата гледка бяха петте луни в зелен, син, жълт, червен и сребрист цвят. Изморените катерачи виждаха дървесни корони простиращи се във всички посоки до където стига погледа. На където и да се обърнеха лилави фонтани скачаха над жълти пухкави сфери, розови и зелени фойерверки разцъфваха над сини листни шипове, а цветчета като червени водопади се спускаха над многоцветните дънери. Сам и Бисера стояха сред дъга, нежно повяване от вятъра.

— Невероятно! — въздъхна Бисера.

— Това не е Земята.

Коментара на Сам остана незабелязан. Движение в дясно от тях ги накара да се обърнат готови за бой с незнайната опасност. Не бяха чули или видели животни, а това бе още една причина да са изключително предпазливи. Вниманието им привлече огромна зелена сфера на върха на дървото. Листата разцъфнаха в гигантско алено цвете.

— Изглежда точно като плода, който изядох. Само че тук няма плод в средата. Жалко, беше вкусен — каза Бисера на себе си.

— Какво? — попита Сам. Бе шокиран, че е направила нещо толкова глупаво и опасно. — Яла си странен плод? И не си ми дала?!

Тя посочи към цветето приличащо на сух червен бонзай обграден от езеро от тъмно червена слуз.

— Бисера, къде отиваш?

Жената игнорира въпросът му и се покачи по венчелистчетата. Чувстваше се както през предишната нощ, точно преди да отхапе от странния плод. Усещаше че целия свят е изчезнал и единственото, което трябва да направи е да достигне червения бонзай.

— Бисера, спри! Не го пипай! Може да е отровно — Сам грабна ръката й.

Бисера го удари толкова силно, че той отлетя назад и едва не падна от клона. Хвана я и се опита да я отнесе далеч от цветето. Бисера го удари в лицето.

— Какво ти става? Спри! — викна Сам, но не се предаде.

Листенцата на цвета под тях се раздвижиха и ги повлякоха в басейна от червена слуз. Сам се опита да разбие листния купол, но меките, полу-прозрачни червени венчелистчета устояха на всеки удар. С всяка секунда силата му чезнеше заради силният аромат на цветето. Усети как тялото му натежава и се обърна да провери Бисера. Тя вече спеше. Краката му омекнаха и той падна дълбоко заспал.

Разноцветните листа, облаците и луните любопитство наблюдаваха катерачите. Ако можеха да говорят, щяха да разкажат история за две странни създания които дръзко влязоха в свещения цвят на Ха‘ли и се окъпаха в нектара му. Това бе немислима и непростима постъпка, за това дърветата настояваха неканените посетители да бъдат наказани. Свещеното Дърво успокои всички. Той се интересуваше от странниците още от пристигането им. Любопитството на Ха‘ли се засили още повече когато женското създание изяде плодът му. Ха‘ли помнеше само две създания които отхапаха цяла хапка от негов плод и оживяха за да разказват. До сега, жената Бисера изяде три различни плода, а сега кротко спеше в една от най-мощните магични субстанции които съществуваха. Мъжът Сам не яде нищо, но той също бе специален, тъй като все още бе жив. Ха‘ли погледна в бъдещето. Видяното предизвика идея, която потече от фибрите на листата му до най-дълбоките корени. Да действа спрямо видението нямаше да промени бъдещето по никакъв начин, освен може би в края всичко щеше да е съвсем различно.

„В крайна сметка,“ помисли си Ха‘ли, „всяко бъдеще има правото да бъде променено дори ако не иска.“

Вкочанените тела на Сам и Бисера полетяха във въздуха сред фонтан от червен нектар. Щом се освободи от натрапниците, цвета на Ха‘ли отново разцъфна. Слузестата червена течност и листата моментално изсъхнаха и се превърнаха в червен прах. Останалите дървета последваха примера и скоро купчини цветни прашинки полетяха към небето, понесени от нежният вятър. Петте луни не бяха виждали това от хиляди години. Много отдавна това събитие бе празник за милиони, а празненствата продължаваха с дни. Сега Свещената Гора на Ха‘ли бе забранена територия, а миналото плашеше местните. Луните знаеха, че това ще е последния път в която Свещената Гора разпръсква спорите си.

Бисера се събуди. Усещаше тялото си вдървено и противящо се на заповедите на ума. Тя можеше само да наблюдава разноцветните облаци прелитащи по притъмняващото небе. Усети движение под себе си и отне по-малко от секунда да осъзнае че се намира на лист, свиващ се на топка за през нощта.

— Кхгххххх…

Бисера осъзна, че странния звук се носеше от Сам и се опита да му отговори:

— Аагкхааа… — излезе от гърлото й и тя се закашля.

Отговорът бе още едно изхриптяване от същата посока като първото. Опитите й да говори водеха до задавено гъргорене, което раздираше гласните й струни. Времето се влачеше бавно докато тя се опитваше да раздвижи или поне усети тялото си. Постепенно, слухът и осезанието за вкус също изчезнаха. Очите й още работеха за това насочи вниманието си към небето. Тази вечер жълтата луна бе най-ярка, докато зелената, която видяха предишната нощ бе леко избледняла. Ярките цветове на луните доказваха че със Сам са на друга планета. Някак си бяха достигнали по-далеч от всеки друг човек, а сега приключението щеше да приключи преди да е започнало.

Песен превърнала се във вечен хит отекна в умът на Бисера точно когато опората под тялото й изчезна. Тя падаше. Клони и зелени сфери прелитаха покрай изтръпналото й тяло. Сам бе по-близо до основата на листа и падна след нея. Тялото му изглеждаше безжизнено, а крайниците му се развяваха като краката и ръцете на парцалена кукла.

„Падаме като листа откъснати от вятъра,“ помисли си Биби. Дочу гъргорещ звук докато той прелиташе покрай нея по пътя си към земята. Тя можеше само да наблюдава света като в ням филм. Клоните ставаха по-дебели и големи и осъзна, че се приближават към земята. Мислите на Бисера блуждаеха. Спомни си как Сам й каза за огромния пожар предизвикан от експлодиралия самолет. По дърветата нямаше следи от обгорено. Как бе възможно? Мислите й прескочиха към странните фризове в хралупата. Усещаше, че те крият отговорите които търсеше. Умът й прескочи на решението което тя и Сам взеха да тръгнат нагоре вместо надолу по дървото. Бе прекалено късно за да поправя тази грешка защото Биби падаше, а Сам най-вероятно вече бе мъртъв. Внезапно полетът й спря. Следващата песен полетя из главата й докато последната мозъчна клетка се опитваше да избяга от надигащият се мрак.

***

Управител Карил харесваше разходките из градината. Това се превърна в любимото му занимание след като Нардовете от Имперската Администрация поеха контрола над Система Лар. Приходът на Планета Лар идваше от търговия но Управител Карил никога не бе разбирал този бизнес. Той бе десето поколение търговец в богато семейство, за това никога не му се налагаше да прави нещо за да прииждат парите. Той стана Управител и Официален Представител на Система Лар заради простото правило „Най-богатият управлява всичко“. Този пост идваше със съветници и асистенти, които правеха всичко за него. Най-голямата благословия за Управител Карил бе Секретар Му, който улесни още повече животът му като пое останалите задължения. В резултат на това, Карил трябваше само веднъж в седмицата да присъства на срещите със съветниците и да взема решенията по време на кризисни ситуации. Тъй като нямаше проблеми, които Нардовете не можеха да разрешат, управителя запълваше времето си с пирове и пренареждане на растенията в градината си.

В този приятен, топъл следобед той реши да седне под цветовете на Оранжевата Дукла. Докато Карил вървеше, ярко червената, богато украсена роба се бе издула като платно на кораб озарявано от залязващото слънце. Далеч зад управителя вървяха Секретар Му и няколко слуги. Бе им наредено да не говорят за да не нарушават спокойствието струящо от всяко листо в градината с гласовете си. Управителят махна с ръка. Слугите се забързаха колкото могат, като внимаваха да не преобърнат дори едно камъче по пътеката. Пречката на пътя им бяха ниските клони на дървото Киприса. Дървото не бе месоядно, но дори най-лекия полъх на вятъра разклащаше клоните му. Щом един тънък клон полетеше в небето, повличаше и останалите със себе си. Най-опасното оръжие бяха тънките, остри тръни защитаващи малките цветчета, които лесно пробиваха всичко, до което се докоснат. Клоните на Киприса хванаха слугите в капан и след кратка битка те продължиха напред изподраскани и с раздрани дрехи.

— Защо се представяте в този вид? — Карил повиши глас когато забеляза как изглеждат.

— Простете, управителю. Тичахме за да получим просветление от вас, когато забелязахме огромно насекомо в клоните на дървото Киприса. Трябваше да надвием напастта в името на красотата създадена от вас — поклони се Секретар Му. Нямаше смисъл да казва истината, тъй като Карил никога нямаше да повярва че някои от растенията му са опасни.

— Да — каза Карил и погали огромен лист на Оранжевата Дукла. — Съвършенството има много врагове. Добре сте направили като сте убили напастта. Не ме карайте да чакам толкова дълго следващия път когато те повикам. Нямам намерение да ви чакам цял ден!

— Ще се накажем най-ужасяващо, — Му се поклони и се обърна към слугите. — Чухте ли това?! Управителя се е изморил да ви чака! По-късно, ако се сетя, ще наредя да ви накажат! Донесете стол и напитки за Управител Карил!

Слугите побягнаха като изплашени зайци препъвайки се един в друг.

— Му, ела, виж това, — каза Карил, вървейки към разноцветното дърво. — Винаги съм се чудел дали листенцата на Ткос могат да са в един цвят.

— Прекрасна идея! — Му преувеличи с ентусиазма си.

Междувременно, слугите се върнаха с огромно кресло покрито с меки възглавници. Управителят седна и пое чашата освежително питие:

— Какви са задълженията ни за този следобед?

— Най-мило позволихте на Главен Учен Галт Гдесъм да се просветли от вашата мъдрост.

— Да, нека дойде — каза Карил разбърквайки студеното питие. — Какво става с онова нещо което толкова ни разтревожи? Добрия ни приятел каза че ще се погрижи, но още го няма.

— Корабът на Командир Хатра е далеч. За това се бави с изпълнението на заповедта ви.

Думата „заповед“ предизвика огромна усмивка по лицето на управителя. Дълбоко в себе си Му също се усмихна и се поздрави. Знаеше, че всеки влиятелен човек обича да бъде ласкан, а глупавите вярваха на всяка похвала. Карил бе безсилен да дава заповеди на войската, особено на някой под прякото командване на Император Белфор. Това не пречеше на егото му да се радва от мисълта за подобна възможност. Му откри слабостта на богаташа много отдавна и се научи да постига много с малки комплименти. Когато пое поста се изненада приятно че Карил не само глупав и себичен бе и разсеян. Никога не слушаше разговорите, защото имаше кой да помни вместо него. Карил не помнеше и какво бе казал, защото имаше хора които правеха и това вместо него. Му пое последните функции на Карил, но амбицията му бе да стане Управител на Лар бе ограничена само от липсата на финанси. Нямаше значение как Имперската Администрация променяше нещата, основния закон на Лар „Най-богатият управлява всичко“ си оставаше. Много амбициозни служители се нахвърляха да заграбят всичко в първите си години на служба, но не и Му. Той търпеливо чакаше идеалната възможност да стане управител и нищо не можеше да го обезкуражи, особено когато бе толкова близо до наградата.

— Отговори! — викна Карил.

— Простете, управителю! — поклони се Му изтръгнат от мечтите за власт. — Гледах красивите цветчета и се опитах, по ваш пример, да си представя всички листа в един цвят. Но аз съм само секретар с ограничено знание. Усилието накара мозъка ми да прегрее и да изключи. Благодаря, че ме спасихте от ужасната съдба създадена от невежеството ми. Само вие сте способен на такова велико озарение и безкрайно въображение.

— Да, да. Знам. Сега, кажи ми за ужасният звяр заплашил хармонията в градината ми — каза Карил и се отпусна на столът си.

Му съвсем бе забравил за лъжата. Тъкмо щеше да продължи измислената история за насекомото, когато Карил го прекъсна:

— Какво е това? Кой тича и нарушава покоя ми?

Дребно създание облечено в роба в жълто и лилаво тичаше към тях. Очила покрива по-голямата част от лицето му, а на главата си носеше огромна жълтата шапка с пухкави топчета на жички стърчащи във всички посоки. Скоростта караше жълтите топчета на шапката да се веят като втора глава. Докато дребосъка тичаше, различни предмети и хартии се опитваха да избягат от ръцете му.

— Стража! — викна Управител Карил.

Стена от униформи се появи от никъде и помете дребосъка. Топчетата на шапката се развяха във всички посоки преди да бъдат повлечени към калната земя {Ако имаше „Синдикат на Топчетата на Шапките“, те щяха да подадат жалба за това отношение. Всеки знае, че едно топче на шапка трябва да стърчи в собствената си посока. Нарушаването на това правило можеше да доведе до жертви. Никога не е имало официално проучване или точна статистика, защото значителният брой инциденти би предизвикал паника}.

— Спасение — измърмори Му и се обърна към Карил. — Не, управителю, това е Галт Гдесъм, Главен Учен на Лар.

— Защо тичаше? — объркването на Карил бе голямо, за това остави егото си да поеме контрол. — О, бърза за да прекара повече време с мен. Ето това е отдаденост!

Приглушено хленчене се дочу изпод купа униформи.

— Мисля, че Главен Учен Гдесъм ще оцени ако стражите станат от него — подсказа Му.

— Така ли? Стража, пуснете го!

Стражите станаха от купчината дрехи със златни шевици изравнени в калта. Някъде под пластовете плат бе Галт Гдесъм. Главният Учен на Лар стана и със залюляване се опита да почисти дрехите си от калта и тревата. Робата му бе съсипана, а положението с орнаментите на шапката бе трагично. Повечето топчета висяха подгизнали от кал и трева. Няколкото героично устоели златни топки се върнаха на местата си като спомен за изгубения разкош на шапката.

— Млях-кхак млиа — каза Главният Учен. Тръсна глава за да прочисти умът си и с това хвърли оцелелите топчета на шапката в паника. — Нхмдерт кло.

— Заразно ли е? — Карил се обърна към Му.

— Не, господарю, явно е че е загубил способност да говори когато стражите го бутнаха на земята. Сигурен съм, че ще се оправи съвсем скоро.

— Кажи му да побърза. Нямам цял ден да го чакам — каза отегчено Карил.

— Уверен съм че знае това — каза Му и студените му очи пронизаха учения.

Междувременно Галт Гдесъм се опитваше да хване всички предмети които слугите му подаваха. Всеки път когато поемеше нещо, нещо друго изскачаше от ръцете му и падаше на земята. Слугите вдигаха предмета, подаваха го на учения и той отново ги изпускаше. Това се случи няколко пъти и можеше да продължи вечно, ако един от слугите не настъпи лилавата роба докато Галт се отместваше в страни. Огромната роба повлече слугата и горкия човек загуби равновесие и падна. Друг слуга се опита да му помогне, но и двамата паднаха и повлякоха всички останали. Ученият единствен остана прав, за това реши да помогне на падналите. Галт се препъна в робата си и изчезна сред слугите, които вече ставаха.

Му не бе близък с учения. Дори него харесваше, но тази ситуация предизвика в сърцето му жалост. Чувството не бе толкова към Галт, колкото до постоянно изпусканото ценно научно оборудване.

— Спри да си играеш и ела тук! — гласът на Му сложи край на вълната несръчност.

Галт Гдесъм се приближи и през тези няколко крачки успя да пресее трите предмета в ръцете си докато не остана само една навита карта. Слугите събраха всичко останало и застанаха зад главния учен за да му асистират.

— Бълбля — каза им Галт с искрена благодарност. Тръгна към управителя и картата подскочи от ръцете му. Успя да хване палавия предмет преди да се изгуби в близкото декоративно езеро.

— Говори! — нареди Карил. — Кажи ни причината за присъствието ти тук днес.

Учения прочисти гърло, но това не попречи на първите думи да обиколят гласните му струни преди да се установят в правилния тембър:

— Управителю, мога със сигурност да потвърдя бъдещите събития — каза Галт и отвори пергамента на масата. Гърба на древния документ се покри с глазурата на сладкишите в подносите.

Му се прокашля. Само Галт Гдесъм можеше да унищожи нещо по-бързо от Зузу червей и да докара изражение между „Не знаех, че ще стане така“ и „Опа, пак се олях“.

— Та, както казвах… както казвах — продължи главния учен. — Да, оказва се че предсказанието за Подреждането на Луните се сбъдва. Всъщност, в интерес на истината, то се случва сега. Както сте забелязали, всяка от луните продължи по една нощ, което потвърждава пророчеството.

— Какво пророчество? — прекъсна го Карил.

Галт се обърна към Му с неизказания въпрос „Наистина ли не знае?“. Спокойния поглед на секретаря напомни на Галт на кого ще обяснява предстоящия феномен.

— Тъй, кое пророчество — продължи Галт. — Писано е в легендите, че много отдава Великото Свещено Дърво Ха‘ли свикал последователите си, Адиите, под претекст че ще им даде безкрайна мъдрост и просвещение. Щом се събрали, отнел животите им по ужасяващи начини.

— Ако всички са измрели, тогава кой е написал легендата? — попита Карил.

— Ъх? — Галт се огледа изплашено. Бе забранено да се говори за древните легенди. Всеки, който посмееше да наруши това правило бе залавян от Военен Съветник Велес и изчезваше за винаги. Галт отпи от чашата на масата за да се успокои. Недоволното изражение на Му показа, че това е чашата на Карил. Галт продължи преди управителят също да забележи грешката. — Не е записано в легендите как историята се е появила в базата данни. Знае се, че Ха‘ли ще се събуди и ще накара петте луни да се подредят една зад друга.

— Какво ще стане тогава? — попита управителя.

— Началото на нова ера на безкрайно богатство и просперитет — каза Му.

— Не — каза Галт. — Записките говорят че планетата и луните ще бъдат напълно унищожени. Имаме три дни и тази нощ да евакуираме всички.

— Или да игнорираме суеверията и да се съсредоточим в организацията на празненствата за таз-годишната Нощ на Преродените Луни — каза Му.

— Не! — викна учения. — Трябва да се евакуираме! Всички трябва да си тръгнат!

— Ти си учен, а не Управител на Лар! — Му повиши глас. — Жителите на Лар винаги следват примера на нашия храбър Управител Карил. Всякакви мълви за евакуация или катаклизъм ще донесат хаос и загуби на печалби. Стража, ескортирайте главния учен до кабинета му.

Галт нямаше да се откаже толкова лесно:

— Видях разноцветните облаци идващи от Свещената Гора. Ха‘ли е буден! Ще се случат ужасни неща! Чуйте ме, Управител Карил… — виковете на Галт изчезнаха в падащия мрак докато стражите отнасяха лилавата роба и дребосъка в нея на повече от половин метър от земята.

— Може ли да е прав? — измърмори Карил. — Може би трябва да се евакуираме.

Размишленията на управителя бяха последното от което Му имаше нужда сега:

— Съмнявам се. Да влезем вътре. Може да настинете тук.

***

Със замаяна глава, Сам се опита да седне. Не можеше да се движи. Погледна надолу и видя дебели, смърдящи въжета увити около тялото му. Сам не можеше да си спомни как се бе случило това, но трябваше да се отвърже по най-бързия начин. Опита да ги скъса като напрегне огромните си мускули, но не успя. Имаше нужда от нещо остро. Огледа наоколо и не видя нищо полезно. Сам отново напъна мускули, но дори не разхлаби въжетата. Сам се отпусна изтощен от усилието и се зачуди в какви ли неприятности се бе забъркал. Чу стъпки, обърна се и видя приближаващите се създания. Откакто се качи на върха на дървото Сам бе уверен, че това не е Земята. Очакваше че някои от живите същества които ще срещнат няма да са приятелски настроени или привлекателни по човешките стандарти. Но създанията стоящи тук изглеждаха като нещо което не би могло да съществува и в най-откачените кошмари на някой луд учен.

Високия гущер с козина в бледо син и бял цвят завря брадавичестия си нос в лицето на Сам. Грозното нещо изгрухтя и срита Сам в ребрата. Отдалечи се и започна разговор с другото създание, което приличаше на прилеп без крила с кожа в бонбонено розов цвят. Седнаха да ядат и от време на време проверяваха пленникът си.

Сам използва възможността да огледа лагера. Имаше контейнер излъчващ светлина и топлина, няколко чанти и някакви странни уреди. Лагерът бе на клон, много по-голям от всеки друг, който Сам бе видял до сега. Дървесната кора бе покрита с плътен мъх. Въздухът бе застоял и миришеше на блато. Очите му се върнаха на създанията. Дрехите им бяха мръсни, а странни предмети висяха от коланите им. Идеята за лазери и бластери мина през ума на Сам. Кой да знае че научната фантастика ще му помогне в истинския живот? За съжаление, нямаше следа от Бисера или земни предмети. Следователно създанията не са открили хралупата или нея. Сам отново опита да разхлаби въжетата, но само си докара няколко ритника от розовия прилеп. Гущера го убоде по врата с нещо и Сам отлетя към царството на сънищата.

— Уте нема го носа! — изписка прилепа сочейки Сам.

— Спокс, Пс! Мисла чи жиуотнуту мое мърда само. Глей кък нанка — каза пухкавия гущер Тбух.

— Шеф дъл ш бий чи сам ино? Дет лити.

— Нема гу гона!

Пс изписка в съгласие и след дълъг размисъл каза:

— Друу мирише дубре. Види са дубре, бело кат Аргу.

— Вика са Арглулу. Верно, ама нема гона умрел дет фърка из тъз гура. Глей Жълтъ Лунъ. Тъз нощ живинки излиза. Нема страшно, тъпчо! Скору луни ша са дубре. Шеф каза чи мноу пари ша напрай тъз Нощ на Лунити. Ся спа аз, после ти. И дан са даваш на зверувете на Жълтъ Лунъ — изсмя се Тбух и заспа оставяйки изплашения си приятел на пост.

***

Му остана в кабинета на Карил след срещата със съветниците. Тази вечер секретаря имаше повод за празник. Бе доволен че всички търговци и съветници се съгласиха с промените в закона за унаследяването. Сега му трябваше само одобрението на Имперската Администрация. Му се усмихваше когато единия от старшите асистенти почука на вратата и влезе:

— Има посетители, Секретар Му. Войници изпратени от Командир Хатра.

— Доведи ги.

— Извинете, Секретар Му, но какво ви зарадва толкова?

— Мислех си за мъдрите думи на Управител Карил. Мъдростта на лидерът ни е изключително изтънчена.

— Мъдрост, тъй, тъй — мърмореше асистента докато излизаше. Вече в края на кариерата и живота си тя можеше да си спомни много неща за управителите на Лар, но никога мъдрост.

Вратата се отвори и Му потрепери. Гледката на войниците вървящи към него изглеждаше като извадена от кошмар. Но не оръжията им изплашиха Му. Бяха очите им. Някак си секретаря устоя на импулса да се скрие под бюрото на Карил. Вместо това се изправи и поздрави войниците:

— Добре дошли на Лар. Аз съм Му, секретар на Управител Карил.

— Командир Хатра изпраща поздрави на Управител Карил. Ние сме Зиклат, Опфя, Баи и Аксар — каза високият, слаб войник със спокоен глас.

— В съобщението се казваше че Хатра изпраща пет войника.

— Случи се инцидент — каза Баи с едва доловимо задоволство изписано на лицето му.

— Запазете подробностите за командира си — Му махна с ръка. — Непознат обект се разби в Свещената Гора. Не се знае какво и дали нещо е оцеляло след катастрофата. Мисията ви е да донесете всичко, което намерите. Ако е прекалено тежко ще ви дадем машини.

— Заповедта ни е да отнесем всичко на Дарск. Управителят ви ще получи доклад след като откритите обекти се изследват — каза Аксар.

— Управител Карил ще го обсъди с командира ви утре. Подготвих транспорт за вас. Ако хванете нещо проверете „Наръчника за растения и живи организми на Лар“. Не искаме да губим време в чакане на информация за някаква местна гадина — усмихна се Му, но те не разбраха шегата. Отвори вратата за тях. — Асистентът ми ще ви покаже стаята с оборудването.

Му затръшна вратата на кабинета зад войниците.

— Моля, последвайте ме — каза стария чиновник и поведе войниците през коридорите на палата.

Униформените мъже провериха оборудването и се отправиха към забранената територия. Прекосиха предградията на забързания град като се стараеха да не привличат внимание. Дори в средата на нощта търговията на Лар продължаваше с пълна скорост защото стоката в късните часове се различаваше от тази продавана през деня. Фанатичната отдаденост на търговците да печелят пари бе превърнала планетата в огромен пазар. Ако имаше място във Вселената която не само не спи, но в действителност дори не мига, то това бе Лар.

Баи бе очарован от хаоса по улиците. Войниците рядко посещаваха големи градове. Когато се случеше, по-голямата част от населението умираше скоро след пристигането им. Всички тези живи създания наоколо го изнервяха. Баи наблюдаваше тълпите по улицата, забравяйки за истинската опасност. Тогава усети очите на Аксар върху себе си. Бе сигурен че Аксар знае какво се случи, но как? Дали видя нещо? Ако да, тогава защо не каза нищо? Единственото обяснение бе че двамата преследват една и съща цел. Баи успя да елиминира конкуренцията, но не събра кураж да премахне синеокият войник. Не се бе изправял срещу него откакто бяха деца. От тогава нямаше ден в който студените очи не го пронизваха. Понякога бяха сребристи, а друг път тъмно сини кристали, едва доловими в мрака на нощта. Все едно четяха душата му и знаеха всичко. Знаеха за всички войници, които стояха на пътя на Баи. Знаеха и че смъртта на Фаут не бе инцидент. Баи се обърна готов да види лекото сияние на очите на Аксар. Мракът и вибрациите на ставлията си играеха със сетивата му. Не бе сигурен дали си въображението му върти номера или наистина студена, тъмно синя светлина струи през полу-затворените очи на Аксар. Баи се обърна и се опита да не мисли за нищо което да му напомня за врагът който тепърва трябваше да победи.

Ден 3

След дълъг ден в багажника, Сам се озова в ръждясала клетка висяща във въздуха. Чудовищата прерязаха въжетата и излязоха. Той подуши дрехите си и се намуси на гадната миризма просмукала се в тях. Това бе най-малкият му проблем. Сам висеше прекалено високо от пода за да стъпи на него. Не можеше да достигне нищо, което би помогнало да се освободи.

Съществото в съседната клетка издаде звук с нещо, което Сам се надяваше да е уста. Ужасната смрад превзе стаята, карайки останалите създания да закрещят.

— Къде са ти обноските?!

Сам покри нос и опита да спре сълзите си. Изтри ги и с това само влоши нещата. Очите му горяха все едно ги бе натъркал със смес от лук и люти чушки. За щастие, няколко минути по-късно паренето спря и отново можеше да вижда. Сам дори не искаше да си помисли каква храна кара тялото да създаде сълзотворен газ. Опита да се обърне за да огледа стаята зад себе си. Клетката бе ужасно малка за размерът му. Огромното разстояние между решетките правеше седенето още по-неудобно. Сам се раздвижи и обувката му се плъзна между решетките. Изръмжа от болка когато огромна, грозна рана се появи на бедрото му. Издърпа кракът си и притисна раната, чудейки се какви ли заразни болести ще хване, ако обилното кървене не донесе край на мъките му. Сам отпусна натиска за да провери раната и видя как раздраната плът заздравява моментално. Докосна изчезващия белег. Не болеше, а усещаше само лек сърбеж. Това обясни как бе оцелял след падането от дървото. Новооткритата способност провокира въпроси за източника на суперсилата.

— Бисера! Тук ли си? — викна Сам, надявайки се тя да е в клетка, която не се вижда.

Викът на мъжа провокира крясъци от останалите клетки. Силния шум спря когато вратата се отвори в другия край на стаята. Розовия прилеп и синия гущер влязоха последвани от насекомо-подобно създание. То изглеждаше като дебел бръмбар с кльощави крака и ръце, жабешки очи и две антени на главата. Появата на насекомото накара останалите създания да се свият в ъглите на клетките си. Синия пухкав гущер хвана ръката на Сам и я издърпа между решетките. Сам го удари по муцуната и синия гущер събори няколко клетки докато прелиташе назад. Насекомото изпищя и прилепа и гущера скочиха от двете страни на клетката. Задържаха Сам достатъчно дълго за да може насекомото да го инжектира с нещо. Пуснаха ръцете на мъжа и излязоха. Сам погледна инжектираното място на ръката си и усети как течността се разпространява из тялото му като огън през суха слама. Непоносимата болка замъгли умът му и го накара да изгуби съзнание. Следващото, което Сам усети бяха ударите от пръчката на розовия прилеп.

— …върви само… друу иска… бъди се… — изсъска синия гущер.

— Какво каза? — попита Сам, мислейки, че това е сън.

— Фаща! Пръв път вирус бачка тъй бързу — весело изсъска гущера и отвори клетката. — Шеф вика та носим на пазар. Неска иде Клиент.

— Какво? Разбирате ли ме? Аз разбирам ли ви? — главата на Сам щеше да избухне от болка.

— Нарича се вирус преводач. Болката обикновено е само през първите няколко дни — каза насекомо-подобното създание и завря острия си пръст в ребрата на Сам. — Аз съм Долд. Това са Пс и Тбух, които ще ти стъжнят живота ако опиташ да бягаш.

— Аз имам права. Настоявам да ме пуснеш веднага.

Чудовищата се изхилиха докато вадеха останалите създания от клетките. Шефът им се вгледа в Сам. Огромният тъмнокож мъж приличаше на Дуклу, но общия анализ на кръвта му показваше, че не принадлежи на никоя позната раса. Пс и Тбух го откриха в Свещената Гора, а това правеше странното мъжко създание ценна стока. Като всеки друг гражданин на Лар Долд знаеше старите легенди за Ха‘ли, но за пръв път в живота си се замисли дали има истина в тях. Клиентът му искаше предмети от Свещената Гора, а малко неща бяха по-ценни от живо създание хванато под Ха‘ли.

Тбух и Пс свършиха със завързването на стоката на търговеца и се обърнаха към Сам. Той бе готов да се бие, но търговеца го упои със стреличка. Ръцете на Сам увиснаха, а главата му се килна настрани. Въпреки слабостта в горната част на тялото си, все още можеше да стои и да ходи. Отново дебелите смрадливи въжета го покриха от врата до коленете. Чувстваше се като ходеща топка прежда.

Долд поведе стоката си по улицата. Бе рано утро и част от пазара се събуждаше докато други затваряха за през деня. Повечето магазини само сменяха продавачите и оставаха отворени постоянно. Хиляди аромати покоряваха носовете на купувачи и продавачи. Сам се опита да запомни пътя, но се изгуби в лабиринта от магазини и безброй шарени сергии. Малката улица се вля в главния път свързващ площада на пазара в града с площадките за кацане в покрайнините. Единствените високи структури в града бяха кулите с монитори показващи продукти и информация за магазина в който могат да бъдат открити. Долд спря колоната на централния площад и зачака своя ред да представи стоката си. Тбух и Пс дръпнаха Сам на сцената след Долд докато течеше автоматичното представяне на магазина му. Хиляди очи се обърнаха към тях.

— Заповядайте! Заповядайте най-мили мои щедри господари! Благинките на Долд са пресни и сочни! Имам най-новите продукти на пазара! За ваше забавление, най-редкият продукт от селекцията ми ще изпълни трик типичен само за неговия вид!

Розовия прилеп бутна Сам в средата на сцената и лицето му се появи по мониторите. Тълпата го зяпна в очакване. Миговете се точеха, но мъжът просто стоеше на сцената и раздвижваше врата си. Недоволни викове и подсвиркване се понесоха от тълпата.

— Направи нещо! Кажи нещо! — изсъска Долд.

Пс удари мъжа по гърба с метален прът. Сам не усети нищо под въжетата, но в гърдите му избухна завладяващо желание да размаже мутрата на розовия прилеп. Забеляза много стражи из площада и за момент щеше да повика за помощ. Промени мнението си защото бе ясно че търговията с роби е легална, за това няма да получи никаква помощ от тях.

— Направи нещо! — викна му Долд.

— Правя — каза Сам спокойно.

— Какво правиш? — попита объркано Долд.

— Нищо.

Погледа на Долд потъмня от ярост. За пръв път в кариерата му стоката не се подчиняваше.

— Какво искаш да ни продадеш? Нов вид дърво? — изсмя се някой в тълпата.

Долд се обърна към публиката в опит да защити репутацията си:

— Той е от застрашен вид! Последен наследник от изгубена цивилизация. Кръвните тестове показват…

— Застрашен вид! Ха! Това е просто Утсу, което си извлачил от някоя мина — викна някой и всички се разсмяха.

Друго насекомо се присъедини към Долд на сцената и посочи към изхода:

— Времето ти приключи.

— Имам нови Поти, Целджиос и много други свежи продукти! Елате при Долд! Елате да купите най-добрата стока! — викаше търговеца докато стражите на пазара го избутваха от сцената пред очите на смеещата се публика.

Наградата която Сам получи за изпълнението си бе да го заключат в претъпкана клетка с останалата стока на търговеца. Поне махнаха въжетата и постепенно успя да възвърне контрола над тялото си. Различни купувачи идваха да видят Сам от любопитство. През следващите часове много от продуктите на Долд бяха купени като слуги или подаръци за децата. Купувачите които видяха представлението на Сам се пазаряха жестоко за цената.

— Заради изпълнението ти губя пари! — изкрещя Долд.

— Но аз нищо не съм направил — кротко се усмихна Сам.

— Там е въпроса!!! — закрещя търговеца удряйки Сам с пръчка. Пропусна и пръчката удари една от решетките. Отскочи и удари търговеца в лицето.

Сам продължаваше да се усмихва. Минаха часове през които можеше само да гледа клиентите със същото любопитство с което и те го зяпаха. Сам ги раздели на няколко групи, като най-голямата бяха насекомо-подобни създания. Някои приличаха на Долд, докато външността на други надминаваше и най-екстравагантните видове в Земното царство на насекомите. Сам можеше да се сети за няколко човека които щяха да направят всичко за да ги имат в хербариите си. Почти се изсмя на глас като си представи огромна карфица пробола тялото на търговеца. Другите извънземни бяха с толкова различни размер и форма, че Сам не можа да ги класифицира. Някои човекоподобни видове проявяха интерес към него заради невероятната му физика, но Долд отказваше всички предложения. След една оферта търговецът дори проля сълза и удари клетката за да се успокои. Сам разпита за местните цени и търговски похвати и разбра защо на Долд му бе толкова трудно да отказва предложенията. Всеки търговец имаше един важен купувач, Клиентът, който винаги първи избираше от новите продукти. Клиентът можеше да изисква определени продукти и търговецът бе длъжен да ги намери. В момента, Сам бе единствения екземпляр, който отговаряше на желанията на Клиента. Алчния пламък в душата на Долд го изкушаваше да продаде Сам за по-висока цена и да каже на купувача си че е трябвало да унищожи разваления продукт за да избегне заразяване. Но търговеца не последва този импулс защото ако Клиента някога разбереше истината, щеше да избере друг търговец с който да прави бизнес. Бе ясно, че Долд е алчен, но не глупав.

Сам нямаше успех с междугалактическите преговори с купувачите защото не успя да ги увери че продажбата на интелигентен живот е престъпление. Нямаше надежда за чудодейно спасение, за това Сам реши да избяга. Наблюдаваше и изчака подходящия момент. Щом Долд отвори клетката за да вземе един от продуктите, Сам блъсна него и Тбух на земята. Пс го преследва докато Сам не преобърна една сергия пред него и розовия прилеп падна. Беглецът сви на ляво и тъкмо щеше да направи още един завой и да изчезне в тълпата, когато нещо го ужили по гърба. Миг по-късно огромния мъж се стовари на прашната улица. Тбух и Пс го извлачиха в клетката и го завързаха. Много време мина преди Сам да почувства тялото си отново. Планът за бягство се провали, но бе забавно да наблюдава как търговецът и хората му си почистваха раните, които получиха докато се опитваха да го спрат. На Сам не му се бе налагало да използва мускулите си извън фитнеса или за да впечатлява момичета. Приятното чувство да фрасне някой запали дивашка искра която не бе предполагал че има. Умът на Сам се зае с подробностите по следващия план за бягство.

Залязващото слънце доведе клиенти с гладни погледи. Сам бе в клетката с новите продукти запазени за Клиента на Долд. Другите две клетки бяха стара стока и това доведе обитателите им до паника. Според санитарните мерки на пазара, продавачите бяха длъжни да премахнат продукти, които са се застояли повече от една луна. Търговците не изпълнили срока биваха глобени, а продуктът така и така бе унищожен. Удължение на срока се правеше само за предмет запазен за Клиента или защото търговецът е получил депозит като гаранция, че стоката ще бъде взета. Един от търговците жестоко спореше с Долд за цената на продуктите. В крайна смета, стигнаха до съгласие и търговеца на месо си тръгна щастлив с продуктите. Въпреки добрата сделка, Долд продължаваше да крещи по подчинените си.

Настроението на търговецът се промени драстично когато погледна надолу по претъпканата улица за хиляден път и видя как купувачи, търговци и стока се отместваха за да направят път за паланкин покрит с оранжеви завеси. Долд подскочи щастливо и заповяда на хората си да приготвят продуктите докато той приветства Клиента. Доведоха Сам в редицата зад паланкина, но този път нямаше смърдящи въжета около него. Сам почувства, че късметът му се променя и сега трябваше само да изчака правилния момент за бягство. Докато се придвижваха по улиците се оглеждаше за най-подходящата посока, но всяка улица бе претъпкана. Другите продукти имаха същата идея и се разбягаха в различни посоки. Някои от тях успяха да направят няколко стъпки преди стражите на оранжевите завеси да ги убият на място. Телата бяха натоварени на каруца в края на колоната и редицата продукти продължи напред.

— Гусудар ти не тачи прублеми — каза Тбух на Сам. — Аку бегаш ша мреш. Ясну?

Сам кимна все още шокиран от гледката. Оранжевите завеси се поклащаха докато паланкина продължаваше пътя си по улиците носен на раменете на носачите. Долд говореше с Клиента. Стражите вървяха от двете страни на продуктите и само Сам имаше Пс и Тбух като допълнителна охрана. Долд знаеше че стражите стрелят за да убият, но предпазните мерки не бяха за защита на Сам, а за да получи пълно възнаграждение.

Надолу по пътя още паланкини с цветни завеси и покупки се присъединиха към колоната. Дългата линия слуги и стока достигна центъра на малък площад. Живата стока спря до камъни в различни размери покрити от бавно съхнещи разноцветни петна. Сам едва се сдържа да не повърне като видя как няколко търговци завлачиха продуктите си до камъните и ги убиха. В опит да изтрие ужасната сцена от умът си, той се обърна към магазините опасващи площада. В следващият момент осъзна, че това е мястото където продуктите се нарязват на парчета. С всяка секунда паниката в редиците на живата стока на Клиента нарастваше и още четири продукта се опитаха да избягат. Всички бяха застреляни, а телата им изпратени в близките магазини за да бъдат обработени.

— Ей! — Сам се обърна към Пс. — Тук ли спираме?

— Ъхъ.

Отговорът накара Сам да избухне в страстна молитва:

— Боже, не съм светец, но със сигурност не съм заслужил да свърша така. Виждам, че съм те ядосал и заслужавам наказание. Но ако свърша в нечии стомах няма да имам време да поправя грешките си. Ако оцелея, ще се постарая да помогна на много хора — Сам не можеше да откъсне очи от кървавите скали на няколко стъпки от него. — Правил съм и някои добри неща. Имах голяма компания и давах работа на много хора. Помагах на съучениците си с домашните. Първо ме понапердашваха малко, но така са нещата в училище. И помагах на първата си хазяйка да си изнася боклука. Намерих откаченото й куче когато се изгуби. Дори ядях гадните бисквити и пиех ужасяващо сладкия чай който ми правеше когато я посещавах за да си плащам наема. Това също е добро дело от определена гледна точка.

— Приготви се! — викна шефа на охраната на оранжевите завеси.

Гъста жълта течност приличаща на мед се стичаше от камъка близо до Сам. Меките лъчи на залязващото слънце се отразяваха в течността, карайки повърхността да искри над по-старите цветни петна.

— Ще умра покрит в златиста слуз — изхленчи Сам отвратен. Пое дълбоко дъх и затвори очи. — Добре. Готов съм.

Сам се обърна към камъка и загуби връзка с реалността докато се концентрираше над предстоящата гибел.

— Аре! — Пс го блъсна грубо.

— Какво? Как? Каза че спираме тук! — каза Сам изненадан.

— Ъхъ — кимна розовия прилеп.

— Но после продължаваме пътуването — каза Сам.

— Ъхъ — съгласи се Пс.

Сам се смееше докато се отдалечаваха от ужасяващия площад. Негова бе вината че реши да задава жизненоважни въпроси на кретен. Продуктите дълго вървяха през тесните улици на пазара, но Сам бе щастлив като се има предвид колко близо бе до пълното обездвижване. Щом достигнаха края на града бяха натоварени на превозни средства и пътуването продължи към доковете. Професионалното любопитство на Сам го подтикна да разбере как превозните средства летят без да издават никакъв силен шум. Имаше намерение да попита за механизма когато има възможност да разговаря с интелигентно създание.

Цветните сгради на тържището останаха далеч зад тях заменени от огромните товарни кранове на доковете. Издигаха се високо над земята докато пренасяха различни контейнери от и към корпусите на стотици космически кораби. Натоварените кораби отлитаха и правеха място за други. Сам погледна назад към страшния пазар и странната планета. Нямаше представа къде ще го отведе бъдещето, но поне си тръгваше от тук. В далечината видя гората където ловците на роби го заловиха. Сам тихо се сбогува с Бисера и обеща да се върне на Лар за да я намери. Надяваше се, че съдбата й ще е по-добра от неговата.

Превозните средства спряха до огромен кораб с овална форма в същия ярко оранжев цвят като завесите на купувача. Шест отвора се появиха от двете страни на корпуса. Метални плочи образуваха по едно огромно и четири по-малки крила от всяка страна на корпуса. Междувременно, слугите поставиха не-живите продукти на конвейерна лента, която ги пренесе през метална тръба. Други слуги на отсрещния край на тунела слагаха продуктите в сандъци и ги натовариха на платформите движещи се към хангара на кораба.

Обезпаразитяването на живата стока бе оставено за накрая. Охраната избута животните през тунела и после завърза робите на два метра един от друг. Ръцете им бяха разперени и завързани за метални тръби от двете страни. Автоматичния конвейер се включи и отнесе Сам и останалите в тръбата. Вратите в двата края се затвориха и мракът се спусна над завързаните продукти. Смрадлива течност се изля от множество пръскачки и покри Сам от глава до пети. Пръскачките спряха за миг преди течност с различна миризма и температура да полети от тях. Когато и последния наплив спря, Сам успя да си поеме дъх, като се стараеше да не закрещи докато смесващите се течности щипеха очите и пълнеха ушите му. Тъмните стени на тунела станаха прозрачни и химикалите по тялото му реагираха на слънчевата светлина. Отекнаха оглушителни писъци, но емпатията на Сам изчезна, прогонена от подлудяващия сърбеж по цялото му тяло. Пръскачките се върнаха и въздушни струи обляха кожата му. Следващият спрей бе като малки песъчинки които безмилостно го пронизваха и драскаха навсякъде. Когато струята пясък спря, Сам рискува да си отвори очите. Добрата новина бе че сърбежа изчезна, а лошата, че колоната бе оредяла. Мъжът погледна надолу и видя че дрехите му ги няма. Локва стичаща се през решетките на пода бе оцветена като ризата и панталоните му. Нови пръскачки го обляха със студена течност от глава до пети. Докато се опитваше да се освободи от релсата, струята премина през лицето му и течността веднага оформи плътен слой над носа и устата му. Сам се заизвива и заобръща в опит да достигне лицето си, но здравите вериги държаха ръцете му разделени. Напрегна всеки мускул и накрая тръбите иззвъняха под натиска на ръцете му. Сам почисти лицето си и пое дълбоко дъх. От тавана се спуснаха механични ръце и прелетяха покрай тялото му. Хаотичните им движения превърнаха тънките струни излизащи от пръскачките в дрехи. За няколко секунди, широки панталони и блуза покриха тялото на Сам. Двата края на тунела се отвориха и конвейерната линия се раздвижи.

— Чувствам се като чихуа-хуа къпано в автомивка — измърмори Сам. Охраната го доближи с насочени оръжия и готови да стрелят. — Спокойно, момчета! Идвам с мир.

Стражите останаха с оръжия насочени към Сам докато дузина дребни, дебели гъсеници изтърчаха за да огледат счупените тръби. По време на дискусията си те постоянно гледаха към огромния мъж, счупените релси и отново към него. Развълнувания им разговор включваше вкове и удряне по главите на другите. Най-накрая старшия служител се приближи до оранжевите завеси и информира господаря за размера на щетите. Две други влязоха в гигантски сандък, докато останалите продължиха да оценяват унищожението нанесено от Сам.

Междувременно, Долд водеше неприятен разговор с Клиента.

— Продаде ми копия — каза тих глас иззад оранжевите завеси.

— Аз? Не! Не знаех! Никога не бих си позволил да продам продукт с ниско качество на Клиента! Никога! Клиента взема най-доброто! — очите на търговецът наблюдаваха въоръжената охрана.

Купувачът изслуша краткия доклад на гъсеницата и продължи:

— Кой ще плати за почистващата машина?

— Но той… Вашата собственост го направи… Не съм виновен аз!

— Кой ми го продаде?

Долд се огледа паникьосано. Ако имаше късмет щеше да излезе от ситуацията само с огромни финансови загуби. Той продължи:

— Той е силен!

— Мноу — подсказа Пс на шефа си.

— Много силен — повтори търговеца. — Добра стока! И, както казах, намерихме го в Свещената Гора.

Долд направи грешката да се приближи прекалено много до завесите докато шептеше последните думи. Няколко стражи насочиха заредени оръжия към него докато не се отдръпна.

— Това е лоша сделка и обмислям да докладвам ситуацията — каза остро Клиента.

Неприятности с Нардите и Имперската Администрация плашеха всеки търговец на Лар повече от смъртта. Оплакване за измама от Клиента можеше да коства на търговеца разрешителното за търговия.

— От друга страна, Долд, ти и аз сме правили добър бизнес много дълго време — гласът зад завесите отново бе спокоен и мил. — Знам че някак ще преодолеем неразбирателството.

Магазинерът чакаше точно това. Той продължи по-уверено:

— Да, така е. Вечно ще съм благодарен ако мога да поправя неразбирателството. Може би с друг интересен предмет?

— Искам всичко, което идиотите ти намерят в гората. Изпрати ги отново колкото се може по-бързо — заповяда оранжевата завеса.

Рубинената Луна сияеше на небето когато дойде ред Сам да бъде транспортиран заедно с останалите живи продукти. Товаренето отне повече време от очакваното заради мерките за сигурност. Стражите бяха нащрек след като гиганта счупи релсите които можеха да удържат и разбушувал се пебод. Завързаха Сам с желязно въже дебело колкото китките му и го качиха на кораба с останалите продукти.

„Роб“ помисли си Сам. Тази дума обикаляше мислите му откакто се събуди и видя, че е завързан. Трябваше да направи нещо за да избяга, но какво? Сега трябваше да избегне по-сериозни неприятности и да опознае врагът си преди да направи поредния глупав опит да избяга, който можеше да му струва живота.

„И после какво?“ попита тихо гласче в главата му.

— Първо да оцелея. После ще видим — каза Сам тихо.

Ден 4

Бисера имаше неприятното усещаше за разрошени пера по цялото си тяло. Усещаше и лек сърбеж под люспите на опашката си. И може би трябваше да направи нещо за малките червейчета в корените си, но не бе спешно. Отвори очи и видя ярко червена луна. Бисера седна умолявайки света да спре да се върти. Ръцете й лепнеха от сокът на поредния странен плод чиито парчета лежаха разпръснати наоколо.

— Трябва да спра да ям всичко което намеря. Може да си докарам хранително натравяне или нещо такова. Сам! Там ли си?

Нямаше отговор нито смисъл да го търси посред нощ. Сам можеше да е в опасност или дори да умира, но тя едва успяваше да държи очите си отворени. Бисера си обеща да го потърси утре. Сега имаше нужда да намери къде да спи. Очите й изследваха тихата, мрачна гора озарена от рубинено-червените лунни лъчи и забеляза позната гледка. Хралупата, в която тя и Сам се криеха бе на горният клон. Единственото, което Бисера трябваше да направи за да се добере до безопасното място бе да се изкачи по дървесната кора около тридесет метра и да си легне. Бе толкова изморена, че задачата изглеждаше невъзможна, за това я раздели на части. Първо, стана и потисна силното желание да изтръска козина. Какво се бе случило? Спомняше си странни животни въпреки че не бе видяла дори едно живо създание освен Сам. Тя летеше ли? Защо усещаше вкус на дървесна кора в устата си? Бисера се добра до стъблото на дървото. За да се фокусира над катеренето, тя отпрати всички въпроси. Не можа да изтрие само въпроса какво се бе случило със Сам.

„Толкова е далеч, че не мога да го видя“ мисълта прелетя през умът й ясна и силна като доказан факт и изчезна в рубинения мрак.

Изкачването бе доста лесно защото кората на дървото бе толкова набръчкана, че всяка гънка бе като широко стъпало. Въпреки това тя спря за кратко за да си почине и да прочисти умът си. Едно от нещата което Бисера игнорира бе че в средата на нощта виждаше ясно като през най-светлия ден. Тя влезе в хралупата готова да се строполи на пода. Повечето предмети спасени от Сам бяха разпръснати, но поне импровизираните легла от дрехи бяха непокътнати. Бисера си обеща да разчисти на следващия ден и веднага заспа.

Свещеното Дърво наблюдаваше Бисера внимателно защото тя бе едно от най-изключителните същества които бе срещал. Бе прекалено рано да се каже какъв ще е изхода на ситуацията, но усещаше нещо в нея което я правеше подходяща за предизвикателната задача която предстоеше. Тя заспа в хралупата му и Ха‘ли обърна вниманието си към ежедневните задачи. Напоследък дните в Свещената Гора започнаха да доскучават. Дърветата посрещаха и изпращаха слънцето зад хоризонта, но оставаха подвластни на петте луни. Всяка луна отброяваше отминаващото време като носеше нов сезон. В света на Ха‘ли всичко следваше установен ред, който щеше да продължи ако натрапниците не се бяха появили. Те започнаха поредица от събития, които щяха да променят всичко като оставят нещата както трябваше да са отначало. Ха‘ли смяташе всичко това за изключително забавно. Тъй както бе дърво, можеше да изразява смехът си само с леко повяване на листата. Задаваха се интересни събития и той се вълнуваше. Ключовата фигура в планът му бе женското създание, което посмя да яде от всичките му плодове. Само една капка от сока на един плод бе достатъчно силна за да убие пет стотин от учениците му. Най-силните Адии увеличаваха силите си като капваха три капки от по-слабите му плодове в езерото и всеки от тях пиеше само гладка от водата. До сега, Бисера яде от всичките му плодове и падна в цветето. Бе жива и ставаше по-силна от всеки който бе срещал през хилядите години живот. Лесно се досети, че Бисера е Дар и нямаше съмнение че Военен Съветник Велес ще дойде за нея щом усети присъствието й. Ха‘ли разпери листата си за да я скрие от Всевиждащия и до сега планът му работеше. Междувременно, Свещеното Дърво искаше да види колко далеч ще стигне жената с помощта на плодовете му и най-вече, искаше да знае какво ще направи след това.

Червената Луна отстъпи когато слънцето превзе небето. Свещеното Дърво премести листата си и остави мек слънчев лъч да се спусне до древния храм на последователите му. Светлината се втурна и прогони сенките в хралупата на дървото преди да падне на пода до Бисера. Очите на жената се плъзнаха през светлината и проучиха стените. Колкото повече гледаше фризовете, толкова повече мястото изглеждаше като стая създадена от интелигентни същества. Доказателство подкрепящо тази теория бяха симетричния вход, дяланите стени и гладкия, почти полиран под. Гората бе мистериозна, но тя не усещаше страх въпреки всички странни и опасни събития, които й се случиха. Тъкмо обратното, Бисера се чувстваше спокойна и в безопасност.

— Рубини и изумруди — усмихна се Бисера мислейки за омайните разлики между дните и нощите на тази планета. Сякаш луните бяха бижута, редуващи се да озаряват света.

Бисера се чувстваше отпочинала и готова да търси Сам. Скочи от леглото и прерови разпръснатите вещи. Изяде една вафла и хвърли остатъците от храната, аптечката и фенерче в раницата си. Огледа се за нещо което би било от полза, но в хралупата нямаше нищо ценно. Бисера се чувстваше виновна, че не потърси Сам по-рано и трябваше да се приготви за ужасяваща гледка. Логиката подсказваше че Сам е мъртъв, но следвайки същата логика и тя трябваше да е мъртва. От тази загадка я заболя главата, за това остави мистерията сама да се разреши и се спусна по дървото. Пътуването бе лесно и доста приятно докато обувката й не се подхлъзна на мъха покриващ дървесната кора. Падането с изненадващо успешно приземяване накара Бисера да се замисли дали може да го направи отново, само че този път нарочно. Тестовия скок бе успешен и тя продължи да прескача огромното разстояние между клоните. Забавлението се превърна в уплаха когато пропусна набелязания клон и се приземи успешно на следващия. Гледайки нагоре Бисера осъзна, че имаше над сто и петдесет метра между тях.

— Добра храна и свеж въздух правят чудеса — каза Бисера. Имаше много свеж въздух, но последната свястна храна бе парче пица преди полета. След това яде само самолетна храна, няколко вафли и странните плодове. Мислите й се върнаха към нощта когато изяде първият плод. Не можеше да спре да мисли дали животът й нямаше да е толкова объркан ако не го бе изяла. Може би Сам щеше да е още тук. Може би щяха да са открили начин да излязат заедно от гората. Но от друга страна усещаше че тези плодове са най-доброто, което й се бе случвало.

Нарастващото разстояние между клоните, плътния мъх по стеблата на дърветата и намаляващата светлина подсказаха че Бисера се приближава към земята. Последния скок я доведе до клон където можеше да види тъмно зелената почва между дърветата. Бисера спря, повика приятеля си и се заслуша в тишината на гората. Толкова се бе съсредоточила да чуе отговор, че внезапният шум прозвуча оглушително. Тя загуби баланс и падна на земята.

— Този клуб има ужасно озвучаване — каза тя докато се опитваше да се изправи в лепкавата кал.

От опитите краката й само затънаха повече. Жужащия звук се приближаваше, за това трябваше да се измъкне от калта преди да се появи някаква огромна пчела. Зачуди се дали скачането нагоре ще е също толкова лесно. Опитът й се провали и тя отново се озова в калта.

— Ох! Ключа е в траекторията — заключи Бисера загледана в калното петно с човешка форма на най-ниският клон. Отново скочи и този път успя да хване кората и да се изкачи.

Бисера се скри зад огромните сфери мъх растящи по дървото секунда преди да се появи източника на звука. Жужащия звук доведе под дървото четири създания. Носеха еднакви дрехи и използваха левитиращи транспортни средства. Жената имаше нужда да знае повече за тях преди да се покаже, за това изчака да види какво ще направят. Стана ясно че непознатите търсят самолета. Бисера реши да се покаже, но размисли щом махнаха шлемовете си. Непознатите не бяха хора, за това нямаше как да знае какво ще направят с нея. Сърцето й заби лудо и хиляди въпроси полетяха в главата й. Знаеше, че единствения начин да намери отговорите бе да се покаже на местните. Спираше я това че приличаха на войници. Щеше да има по-добри шансове да се сприятели с дете или приятелски настроен учен. Идеята да я намерят войници водеше към мисли за затвор и медицински тестове, които най-вероятно завършваха с дисекция. Бисера реши да ги наблюдава и да ги остави да я намерят. Любопитството й се изостри още повече когато забеляза че те са различни един от друг.

След кратък разговор войниците се разделиха и Бисера реши да тръгне след единия. Пясъчко, както го нарече защото кожата му бе с цвета на изсъхнал пясък, се оказа лошият в страшният филм. Дъхът й спря когато видя как Пясъчко счупи врата на друг войник. Убиецът си тръгна и тя посмя да се приближи към войника лежащ в калта. За нейна изненада, той не бе мъртъв. Малките му очи скрити дълбоко в очните кухини се насочиха към нея.

— Убий ме — изхъхри той.

— Не! Не мога — каза Бисера. По-късно щеше да се чуди кое я изплаши повече, това че непознатият поиска да прекрати животът му или че разбираше какво казва.

— Да — каза той. Очите му бяха спокойни въпреки че знаеше че ще умре.

Бисера погледна вратът му и можеше да се закълне, че вижда счупените кости като на рентген. Калта поглъщаше обездвиженото тяло на войника, за това трябваше да действа бързо. Никога не се бе замисляла дали е способна на убийство, но можеше ли да го остави да се задуши в калта? Трезвата преценка й напомни, че понякога войниците правят ужасни неща, за това вероятно е заслужил съдбата си. Друга част посочи че никой не заслужава да умре по толкова ужасен начин. Бисера грабна ръцете му и се опита да го издърпа. Тялото му тежеше ужасно много и не помръдна.

— Не мога да те издърпам — изплака Бисера.

Очите му се обърнаха към оръжието.

— Трябва да има друг начин — каза тя, но взе оръжието. — Имаш ли радио? Искаш ли да извикам останалите от екипа ти?

Очите му се насочиха към спусъка:

— Там.

— Не, не мога. Трябва да има друг начин. Приятелите ти не могат ли да ти помогнат?

— Не. Направи го сега.

Бисера погледна в очите му. Усещаше, че му дължи нещо, но нямаше представа какво.

— Как се казваш? Аз съм Бисера.

— Зиклат.

— Зиклат — повтори тя. Очите й се замъглиха заради напиращите сълзи, но се усмихна докато изричаше името му. — Извинявай!

Светлината от дулото озари притъмняващата гора. Бисера се отдалечи подсмърчайки тихо. Зад нея калта скри останките на войникът Зиклат. Бисера се закатери към хралупата с раницата на войника. Тормозеха я вина и съмнения защото знаеше, че трябваше да има по-добър начин да помогне на умиращ мъж. Не можеше да го остави да се задуши в калта. Защо той не се съгласи да извика приятелите му да помогнат? Дали всички искаха да умре? Бисера знаеше, че стореното е престъпление и възнамеряваше да поеме отговорност за действията си. Идеята да отиде при войниците напълно изчезна от умът й. След като се избиваха помежду си не искаше да си представи какво биха направили с нея. Имаше нужда да поспи и се надяваше до утре ужасите от този ден да избледнеят.

Докато се катереше Бисера чу как жуженето се приближава и се забърза. Достигна хралупата когато дискът на синята луна разпръсна сапфирените си лъчи над гората. Жената забеляза, че листата все още бяха отворени, въпреки че вече бе нощ. Призрачен мрак обгърна дърветата и тишината отекна в ушите й. В следващия миг нещо невидимо я хвърли на пода на хралупата.

***

Дневната светлина остави най-дълбоките части на гората на мазно-зелената мъгла издигаща се от калта на Свещената Гора. Малки искри проблясваха в мъглата и се разбиваха в тъмните униформи на войниците.

— Къде е Зиклат? — попита Аксар.

Останалите не знаеха. Ако Зиклат бе открил нещо или имаше нужда от помощ щеше да ги информира по радиото.

— Зиклат, къде си? — въпросът на Аксар остана без отговор. Повика войника още няколко пъти но без успех.

— Да търсим него — предложи Опфя.

— Против правилника е — противопостави се Баи. Черните му очи сияеха.

— Продължаваме с мисията. Да направим лагер на по-висок клон. Тук мъглата се сгъстява — продължи синеокият войник.

Мълчаливо се отправиха към нощното небе. Синеокият войник забеляза движение по един от по-ниските клони, но силуетът се стопи в стеблото на дървото. Аксар провери в книгата и не намери информация за животно способно да си променя цвета. Прегледа и легендите на Свещената Гора, но призраците изглеждаха като глупаво обяснение за видяното. Аксар остави подозренията за съществуването на невидими създания и се концентрира над доклада, който трябваше да напише. Устройствата откриха следи от проста сплав. Никой в Евалет не би я използвал за кораби защото не бе достатъчно силна. Ако компонентите на странния кораб бяха направени от тази сплав, тогава не бе произведен в империята. Аксар се надяваше че останките от събраният биологичен материал ще са достатъчни за учените да определят вида на пътниците.

***

Бисера изкашля течността. Опита да стане, но невидимият нападател я задържа и продължи да налива сокът на поредният непознат плод в гърлото й. Тя срита нападателя и докато бягаше, той събори ледените шушулки висящи над входа на хралупата.

— И не се връщай! — изхъхри Бисера докато изкашляше течността.

Когато отново успя да диша спокойно забеляза промяната в хралупата. Подът бе покрит с плътен лед, а скреж пълзеше по стените към високия, тъмен таван. Бисера излезе навън и спря удивена от спиращата дъха гледка. Сякаш скулптор бе използвал син и черен лед за да създаде гора. Дървесните кори бяха покрити с плътен сняг и лед, а листата се бяха превърнали в ледени скулптури. Снежинки колкото дланта й падаха от небето и грациозно се виеха между дърветата. Въпреки усилието, дебелите облаци не можеха да скрият яркият диск на синята луна. Бисера се върна в хралупата и се огледа за нещо с което да запали огън. Плътен слой лед покриваше всички куфари и дори раницата на войника. Тя се изненада че въпреки лекото си облекло не чувства студ. Издиша и дъхът се кристализира пред лицето й.

— Всичко е в лед, но на мен не ми е студено.

Това заключение доказа че отново преодолява ситуация невъзможна за човек. Време бе да потърси войниците. Вероятно те щяха да й обяснят този странен свят. Спираше я единствено страхът какво ще направят с нея когато разберат че е различна. Разходката в хралупата не можеше да й помогне да намери отговор на въпросите си. Бе ясно че няма да умре от измръзване, но скуката я убиваше. Излезе навън и погледна надолу. Мека светлина преминаваща през заледените листа в мрачната пропаст долу можеше да е от войниците. Тя реши да продължи да ги наблюдава и тогава да се покаже или да търси изход от гората сама.

Бисера се спусна по заледеният ствол. Обувката й се подхлъзна на леда и тя успя да спре пързалянето си няколко клона по-долу. Облак от скреж излязъл изпод ноктите й се присъедини към снежинките, които я покриваха. Бисера затаи дъх заслушана в тишината на замръзналата гора. Изглежда войниците не забелязаха грандиозното й спускане. Тя се приближи и застана на клона над лагерът им.

***

Бесният Карил обикаляше кабинета си от часове. Загубите на печалба и нарастващия брой замръзнали граждани и гости можеше да му коства поста Управител на Лар. Съветниците бяха пълни с идеи в началото на спешната среща. Сега, решенията им се оказаха недостатъчни. Климатичния щит бе достигнал критични нива на прегряване и бе на прага да експлодира. Целият Град Лар щеше да замръзне ако генераторът се повредеше. Въпреки че цялата планета страдаше от студа, останалите петнадесет селища не бяха в толкова лошо положение защото учените доказаха, че студа идваше от Свещената Гора. Карил винаги бе мразил дърветата на Ха‘ли и сега съжаляваше че не ги отряза докато имаше тази възможност. Атмосферните генератори бяха поели цялото производство на въздух много отдавна, за това никой нямаше да забележи няколко липсващи дървета.

— Уверихте ме че няма за какво да се тревожа. Сега измръзваме заради вашата некомпетентност! — викна Карил.

— Управителю, нямаше как да предвидим толкова лошо време — каза Съветникът по Въпросите на Синя Луна.

— Къде е звездоброеца? Изглежда само той знае какво става! Доведете го — нареди Карил.

— Извинете, управителю, но един учен няма място тук — каза Секретар Му.

— Доведете го! — нареди Карил и седна на стола си. Толкова много години бяха минали без най-малък проблем, а сега трябваше да се разправя с глобален катаклизъм.

В друга част на Палат Лар, Главен Учен Галт Гдесъм събираше имуществото си. Не бе трудно да се досети кого ще обвинят за времето. Опита да предупреди Карил за предстоящия катаклизъм, но ужасния Секретар Му постоянно блокираше опитите му. Нямаше смисъл да остава на Лар след като никой не приемаше съветите му на сериозно. Преди две години предсказа смяната на траекторията на опасен астероид. Никой не го чу и планетата едва не бе унищожена. Галт не само че не бе награден, а Секретар Му дори предложи да го накажат. Този път ситуацията бе далеч по-тежка, което значеше че за дребния учен се задаваха големи неприятности.

— Стража! Отвори!

Галт подскочи изплашен от силните викове и блъскането по вратата.

— Управител Карил те вика — каза стража.

— По какъв повод? — мило попита астронома и отвори вратата.

— Идвай!

— Аз, да, да… само да си взема…

Огромната нощница бе грубо издърпана през вратата заедно с дребният учен в нея.

— Ами, добре. Явно няма да ми трябва палто. Сигурно е топло в кабинета на управителя — мърмореше ученият. Нахлупи шапката над ушите си и обви ръце около тялото си, за да се защити от студа в коридора.

Стражите преведоха Галт през палата и отвориха вратата на съвещателната зала. Топлината обгърна учения, но той не можа да й се наслади.

— Обясни!

— И-извинете? — заекна объркано Галт. Гневът на управителя го разсея от приятното усещане от кръвта циркулираща в пръстите на краката си.

— Управител Карил иска да обясниш причината за рязката промяна в климата и какво можем да очакваме в бъдеще — каза Му.

— Няма какво да се обяснява — каза Галт. — Времето зависи от луните. Сега сме в периода на Синя Луна, което значи студено време.

— Защо растенията не се защитиха? Цялата ми градина е унищожена!

Никой не можеше да повярва на чутото. Хиляди граждани и гости на планетата губеха стоката и живота си, а управителя се интересуваше само от цветята си.

— Защото — отговори Галт, — от хиляди години циклите на всяка луна са седемдесет и шест дни. Растенията се подготвят за предстоящият студ през последните дни на Червена Луна. Този път нямаха време.

— Красивите ми цветя… Тъй млади, тъй крехки… Как вехнат!

Един от съветниците посмя да прекъсне хленченето на управителя:

— Поданниците ви също имат трудности. Какви мерки ще предприемете?

— Какви мерки? — изненада се Карил. — Могат да напуснат планетата когато пожелаят! Могат да се облекат, за да се стоплят. Виж малките цветчета падащи под натиска на вледеняващият вятър.

„Сега ми трябва само нова роба,“ помисли си Му и се усмихна като видя лицата на съветниците. Дойде времето да стане герой:

— Предлагам да включим военният щит, за да подсили климатичната бариера.

Съветниците кимнаха в съгласие.

— Ами цветята ми? — изхленчи Карил.

— Със Сребърна Луна ще започне нов цикъл, нали? — очите на Му се обърнаха към Галт.

— А? хъм. Предполагам — каза Галт. Учения нямаше представа дали това е истина. Просто искаше да се върне в топлата си стая.

— Не звучиш уверено — сопна се Карил.

— Ами, — гърлото на учения пресъхна, — това е най-големия катаклизъм в историята на Лар откакто Ха‘ли заспал след последното Подреждане на Луните. Като вече споменах, някои учени вярват, че цялата планета ще бъде разрушена — каза Галт и спря. Никой не искаше да слуша подобно нещо, за това се опита да излезе от ситуацията. — Със Сребърна Луна вероятно ще започне нов цикъл без големи последици.

— Вероятно — повтори Му. Това бе идеалният момент да се отърве от учения. — Вероятно не е добър отговор. Знаеш ли какво ще стане утре? Можеш ли да го прочетеш по звездите?

— Ами, не мога да ги видя заради облаците — каза Галт без да осъзнава целта на въпроса.

— Некомпетентността ти няма място тук. Напусни срещата — каза Му и даде знак на стражите да изведат учения от кабинета. Обърна се към съветниците. — Сега, ако няма какво друго да се направи, ще наредя стражите да включат военния щит.

Всички се съгласиха. Решението бе взето и Му продължи:

— Щом бурята премине ще организирам спасителни групи за бедстващите.

— От къде знаеш че ще спре? — заяде се управителя.

— С изгрева силата на Синя Луна ще изчезне. Трябва само да почакаме няколко часа докато всичко се нормализира — каза Му с глас по-студен от времето навън. — Вън е прекалено опасно за съветниците. Заповядах да приготвят стаи за всички вас.

— Добре. Изпрати доклад до Имперската Администрация — каза Карил загледан в ледената скулптура в която се бе превърнала градината.

Му изобщо не се интересуваше от безопасността на съветниците. Важното бе че ще са заедно и ще обсъждат некомпетентността на Карил в справянето с тази ситуация. Те щяха да са най-верните му поддръжници когато се пресегнеше към поста Управител на Система Лар.

***

Бисера заключи че от близо Пясъчко е още по-неприятен. Зловещите му черни очи бяха като две бездънни дупки, а кожата приличаше на кал в пустинята. Тя не можеше да разбере кое е белег и кое пора на кожата. Пясъчко изглеждаше като златна мина за всяка козметичка. Студенината струяща от него и скорошното убийство го превръщаха в жив пример на сериен убиец от филм на ужасите. Бисера реши да стои настрани от него.

Не можа да види лицето на вторият войник защото беше с гръб към светлината. Изглеждаше по-нисък и не толкова силен като другите двама. Косата му, ако можеше да се нарече така, приличаше на червен мъх. Кожата му бе оранжева и покрита с малки жълти люспи по врата.

Последният войник се бе облегнал на стеблото с ръце кръстосани на гърдите. Бисера се премести за да види по-добре лицето му и забеляза че прилича на човек повече от другите. Можеше да се закълне че когато го видя за пръв път кожата му бе бяла като нейната, а косата сребриста. На слабата светлина той изглеждаше повече като статуя от тъмно сив мрамор прорязан от дълбоки синеещи белези. Бисера го зяпаше запленена. Въпреки странната и леко стряскаща външност, той си оставаше един от най-привлекателните мъже които бе виждала.

Бисера можеше да се наслаждава да гледа войника цяла нощ, но Пясъчко провлече вниманието й. Много тихо и без резки движения, той извади малка кутия от чантата си. Отвори я, извади тънка тръбичка и постави нещо в нея. Бисера си помисли, че прилича на тръбичките които някои племена на Земята използват за да изстрелват отровни стрели докато ловуват. Знаейки какво направи Пясъчко преди няколко часа, Бисера реши да не позволи още някой да бъде убит пред очите й. Тя отхвърли идеята да се покаже. Алтернативата бе да събуди спящите мъже като хвърли нещо по тях. Наоколо имаше само лед и сняг. В ядът си, тя удари замръзналият клон и накара леда да се счупи на малки парченца. Нямаше начин да е толкова силна, но сега не бе време да се възхищава на способностите си. Хвърли малки парчета лед по хубавия мъж. Въпреки че леда прелетя на няколко сантиметра от него, мъжът отвори очи.

Баи усети сините очи вгледани в него и скри малката тръбичка в ръкава си:

— Кошмари ли имаш?

Аксар не отговори. Погледна към другият войник и видя че спи. Очите му се върнаха на Баи.

— Спи спокойно. Аз ще пазя — каза Баи с усмивка, която би могла да изплаши всяко чудовище скрито под леглото.

Сияещите очи на Аксар се скриха зад клепачите. Баи изчака малко и изстреля отровният кристал. Кутията с оръжието изчезна в чантата му. Усети че е готов да се съсредоточи над предстоящия дуел с Аксар. Утре щеше да премахне и последното препятствие, което стоеше между него и поста обещан от императора. Крива усмивка изгря на лицето на войникът когато се замисли за амбициозният си план. Един ден, нямаше да се поколебае да вземе и поста на Военен Съветник Велес. Баи само трябваше упорито да премахва конкуренцията.

Бисера видя как стреличката разцепи замръзналия въздух и се заби между жълтите люспи на спящият войник. Тънкия кристал се смали докато изчезна напълно. Догади й се от доволното изражение на Пясъчко. Тя хвърли още едно парче лед по синеокият мъж, за да предотврати смъртта на третият войник. То удари дървото до него, но той не отвори очи. Бисера помисли, че може би нарочно се преструва на заспал. Може би те всички искаха да се избият един друг. Не можеше да разбере как някои хора забиват нож в гърба. Не беше на Земята, но и тук създанията бяха точно толкова хитри и зли както повечето хора у дома.

Бисера нямаше желание да гледа войниците и се върна в хралупата. Бе толкова бясна че дори не се замисли как е възможно да се катери по гладкия лед без да се подхлъзва. Опита да се отпусне на купчината дрехи, но те бяха замръзнали неравно и й убиваха, за това легна на пода. Мрачни мисли закръжаха в главата й като лешояди. В какво се превърна живота й? Първо, самолетната катастрофа на този странен свят, изгуби Сам, уби мъж, а сега позволи друг мъж да бъде убит. Това бе най-ужасната седмица в живота й до сега.

Ден 5

Звукът от силните удари по вратата навлезе в съня на учения.

— Кой е? — попита полу-заспалият Галт. Изтощението след дългият ден в лабораторията и напрежението при срещата с управителя го накара да заспи веднага. Умът на Галт насили тялото да напусне топлите одеяла и да се отправи към вратата.

—  Стража! Отвори вратата!

Изпратен до стаята си от стража и събуден от стража. Астрономът можеше спокойно да каже че животът му бе поел по грешен път.

— Идвам — каза Галт влачейки крака по пода. Хвърли поглед към отражението си в огледалото и скочи нервно за да намери шапката и очилата. — Знаех, че трябваше да я отрежа! Защо не я отрязах? Къде ми е шапката? Къде е?

Пантите на вратата изскърцаха под тежките юмруци:

— Отвори вратата по заповед на управителя! — ревът на стражът показваше нарастващият му гняв.

Най-сетне Галт откри шапката и я нахлупи толкова ниско че почти покри очите си. Важното бе да скрие издайническата коса. Шапката му бе унищожена и дори дълбокото почистване не можа да премахне мръсотията от жълтата материя и най-вече от пухкавите топчета. Галт трябваше да използва резервната, която беше шест размера по-голяма от необходимото докато шивачите му направят нова шапка на Главен Учен. Галт постоянно оправяше огромната шапка за да не погълне главата му. Дузина фиби помагаха, но сега нямаше време да ги наглася. Галт тръгна към вратата докато придържаше шапката с ръце. Препъна се няколко пъти и бутна една купчина книги. Най-горната книга се плъзна до пода и предизвика лавина. Галт ги остави да паднат и се забърза към вратата преди стражите да я разбият.

— Как мога да ви помогна? — попита Галт учтиво, докато потъркваше нос. Трябваше да пусне шапката за момент когато отваряше вратата и тя не пропусна възможността да падне над лицето му. Светът изчезна от погледа на главният учен, но това бе достатъчно за вратата почти да смаже носа му.

— Тук сме за да доставим съобщение — каза стражът докато разтваряше парче хартия. — По заповед на Му, Управител на Система Лар се нарежда както следва. Две точки. Първо, Главен Учен Галт Гдесъм се освобождава от всички позиции и задължения в Администрацията и Научният Отдел на Лар. Бившият служител ще получи надлежното заплащане и компенсация за службата при Управител Карил. Второ, Галт Гдесъм трябва незабавно да напусне границите на Палат Лар. При нарушение на заповедите Галт Гдесъм ще бъде наказан според законите на Империя Евалет. Подписано от Високо Уважавания Велик Управител Му.

— Извинете, великият кой? — прошепна Галт.

— Управител Му,

— А той кога…

— Тази сутрин Съветниците на Лар решиха, а Имперската Администрация одобри. Управител Карил бе освободен от задълженията си веднага. За единствен наследник на богатството и поста Управител на Система Лар бе назначен Секретар Му. Да живее Управител Му!

Останалите стражи жизнерадостно извикаха последните думи след водачът си. Галт подскочи изплашен от силните викове и инстинктивно се опита да се скрие зад вратата. Отново си удари носа.

— Да, да живее — измърмори бившият Главен Учен.

Стражите го пронизаха със зверски погледи. Галт си спомни проучване на мъже в униформи. Ако не споделяш ентусиазираните слогани и не ги крещиш с пълно гърло наред с тях, те смятат, че им се подиграваш {На много допуснали тази грешка им се бе искало някой да ги бе предупредил. В този случай, както и в много други, човек се учи най-добре от грешките си}.

— Напусни палата преди обяд или лично ще те изритам! — изръмжа главният страж и натика заповедта в ръцете на Галт.

Силното бутване накара Галт да отстъпи. Държеше вратата с една ръка и заповедта с другата, така че шапката отново падна пред лицето му.

— Багажът ми вече е стегнат — каза учения, опитвайки се да нагласи шапката. Когато успя, видя че стражите вече си бяха тръгнали.

Загубата на препитание е ужасна новина, но за Галт тази неочаквана свобода бе добре дошла. Отличната му работа от първият ден вдъхнови Му да възложи на ученият управлението на всички научни отдели. Поста Главен Учен идваше с множество задължения и отговорности, мизерно заплащане и никакво време за свободно време. Отгоре на всичко, Му го обвиняваше за всяко малко нещо. Нищо добро нямаше да му се случи под управлението на Му. Сега можеше да избира какво да прави с времето си и безбройните възможности раждаха вълнуващи идеи. Събра принадлежностите си на бързо и подреди стаята. Върна книгите в библиотеката и си взе чантите. Галт огледа малката стая за последен път. Малка дори по стандартите на бедняшка колиба и с малко прозорче на тавана, това бе спокоен дом през последните три години.

— Изглежда всички хубави неща си имат край — въздъхна Галт.

Отиде в администрацията и след като приключи с документацията трябваше само да се сбогува с останалите учени. Те изпратиха безработният си колега до главните порти. Този мил жест дълбоко трогна Галт, тъй като книжните червеи рядко могат да бъдат видени отвън.

Застана пред вратите на двореца за да се наслади на топлото слънце. Топлината се завръщаше на Лар и единствените спомени от бурята бяха локвите по улиците. Палатът, построен на хълм, се издигаше над града и безкрайната пустиня отделяща градовете на Планета Лар. Единствената друга височина от тази страна на хоризонта бе планината близо до Свещената Гора. Галт пое по пътя към Град Лар. Това бе най-известният и оживен град на планетата, който предлагаше безброй възможности за забогатяване и обедняване на всички посетители и жители. Галт възнамеряваше да прекара няколко дни в скитане по улиците на пазара докато реши коя посока ще го отведе до неподозирани приключения. Тепърва трябваше да реши дали ще остане за Подреждането на Луните и да рискува живота си или да замине преди унищожението на планетата.

Гостите прииждащи да поздравят новия управител избутаха настрани дребосъка с огромните очила покриващи почти цялото му лице. Не се интересуваха от наука и не знаеха кой е Галт. За тях, безработният учен бе дребно създание, което ги гледаше от средата на кална локва.

Ученият стана от локвата и почисти повечето кал от дрехите и обувките си. Галт пое дълбоко дъх от свежия въздух. Години наред прекарваше дните и нощите си в лабораторията и библиотеката на двореца. Бе време да последва отколешна мечта и малко кал по дрехите не можеше да помрачи настроението му. С весела усмивка Галт тръгна към града и новият живот.

***

Бисера се прозя и се протегна докато излизаше от хралупата. За пръв път от дни се събуди в добро настроение и без странни събития около себе си. Усещането за пролет витаеше във въздуха. Единствените следи от леда от предишната нощ бяха локвите в огромните листа и порите на дървесната кора. Слънцето светеше през прозрачните листа, създавайки водопад от ярко зелени лъчи. Намаляващите провизии сега бяха купчина опаковки. Всички дрехи бяха разпорени отвъд поправка и разпръснати наоколо. Изглеждаше сякаш диво животно бе празнувало докато е спала. Жената отпи от една от локвите и се усмихна. Не помнеше да е пила по-вкусна вода. Изкъпа се и облече чисти дрехи. Стържещият стомах й подсказа че е време да се срещне с местните интелигентни същества и да се надява на най-доброто.

Предпазливо се спусна по дървото до лагера на войниците. Само лекото обгаряне на кората от лагерния огън сочеше че предишната нощ са били тук. Ослуша се, но не успя да чуе жуженето на превозните им средства. Бисера продължи спускането си към земята.

***

Мъглата се виеше около огромните дървета. Призрачните й вълни прегръщаха биещите се мъже и отново се разделяха, прогонени от бързите им движения. Баи се бе подготвил за бърза победа, но врагът бе издръжлив. Убиецът губеше битката, за това реши да използва отровния кристал който подготви за Аксар.

— Последни думи? — ухили се Баи докато наблюдаваше как противникът му се опитва да извади кристала от гърба си.

Отровата започна да работи в мига в който кристалът прониза кожата на Аксар. Тялото спря да следва заповедите на умът му. Синеокият войник се олюля и се строполи на земята. Аксар опита да стане, но Баи го срита в стомаха:

— Ще умреш бавно. Отровата има нужда от няколко секунди, за да обездвижи тялото ти, но ще мине много време преди органите ти да спрат да работят. Като знам колко бързо калта поглъща всичко ще имаш съдбата на Зиклат. Потъна в калта и се задуши. Помогнах му малко като му счупих врата, но с останалото се справи съвсем сам. Може би се чудиш защо не е повикал за помощ. Счупих радиото му. Е, можеше да вика, но както установихме, в тази гора звукът не се разпространява. Сигурно е заради проклятието, за което всички говорят.

Баи викна с цяло гърло. Шумът изчезна в мрака между близките дървета. Щастлив, че доказа твърдението си, той продължи:

— Може би се чудиш защо избих толкова много от нас. Ще го смятам за последното ти желание и ще ти отговоря. Първо, защото така ще получа каквото искам. Второ, как да ти го обясня така, че да ме разбереш? Не, няма как. Направих го защото съм щастлив, когато знам, че съм най-добрият. Щастието е чувство, но ти нямаш такива, нали? За теб живота е само заповеди и мисии. Стреляш и спиш. Нямаш мечти, планове за бъдещето или копнежи. Дори не говориш! Е, аз искам да съм някой. Отначало исках само да оцелея тестовете и битките. После те срещнах и изпитах омраза, за това реших да те убия последен. Когато Хатра и Император Белфор започнаха да хвалят работата ми осъзнах, че за мен идват по-светли дни. Тогава се появи възможността да работя за императора, за това взех необходимите действия, за да елиминирам конкуренцията.

По време на речта Аксар правеше всичко възможно, за да се пребори с отровата. Опита да стане и да продължи боя, но Баи постоянно го риташе и удряше. Баи се забавляваше с тази ситуация и реши да удължи още повече удоволствието си. Извади ножа си и тръгна към Аксар. Нещо в чантите изписка и привлече вниманието на войниците.

— Хатра се обажда. Тихо! Не ми проваляй плана — каза Баи и отвори малкото капаче на премигващата кутия. Безплътния образ на Командир Хатра се появи над комуникатора. — Тъкмо щях да докладвам.

— Няма значение — прекъсна го Хатра. — Управител Карил е бил сменен. Нямаме молба за помощ от настоящият управител. Прекратете мисията и се върнете възможно най-бързо.

Баи реши, че това е идеалният момент да се похвали:

— Командир, Аксар се побърка и уби останалите. Успях да го спра. Аз съм единствения оцелял.

Секундите тишина означаваха, че командирът обмисля ситуацията.

— Връщай се веднага — каза Хатра и призрачното му лице изчезна.

— Чу ли това? На никой не му пука. Така се държат с нас висшестоящите. Официално аз съм победител в надпревара с десет хиляди участници. Жалко, че не успяхме да намерим нещо ценно тук. Това само щеше да затвърди новия ми пост. Знаеш ли, трябва да си поласкан — изсъска Баи заставайки над парализираният войник. — Избрах тази отрова защото възнамерявах дълго да те гледам как страдаш. Явно ще трябва да те оставя тук да умреш сам докато мен ме повишават.

Баи прибра ножа, повдигна мръсния си ботуш и притисна с него лицето на Аксар в калта.

— Кажи, защо никога не говориш? Само даваш кратки отговори и заповеди и всички трябва да ти се подчиняват — Баи отпусна натиска и лицето на Аксар се появи изпод калта. — Кажи нещо. Ще са последните ти думи.

Сините очи проблеснаха сред тъмната кал покриваща лицето на Аксар:

— Ще те убия.

Гласът на Аксар бе спокоен и равен. Говореше тихо, но сякаш думите му отекнаха в цялата гора. Усмивката на Баи замръзна и искра на страх проблесна в очите му. Противникът му рядко говореше, но всичко което кажеше се случваше.

— Ще чакам да видя как ще го направиш — кимна Баи. Тежкият му ботуш отново натисна лицето на Аксар в калта. Жестока усмивка разтегли сухите му устни. — Казват, че в тази гора има призраци. Скоро и ти ще станеш един от тях.

Бисера видя последната част на двубоя. Сега наблюдаваше как човек се бори за да си поеме дъх.

„Не се меси!“ каза гласчето на здравия разум в главата й.

— Имам достатъчно трупове на съвестта си. Не искам други.

„Това си е тяхна работа. Ти само ще си навлечеш неприятности. Струва ли си да имаш проблеми заради него?“ настоя гласът.

— Ами, готин е — усмихна се Бисера.

„Страхотно! Точно от това имаме нужда. Принцесата ще спасява рицарят от чудовището.“

Последният коментар на здравият разум изчезна под валящите идеи как да помогне. Видя оръжието на войниците подпряно на дървото. Идеята да се промъкне покрай убиецът и да вземе една от тях бе обречена на провал. Освен това вероятно щеше да се простреля преди да открие как да ги използва. Единственото друго нещо около нея бяха сфери мъх, които не изглеждаха като подобаващо оръжие срещу обучен убиец. Бисера набра няколко малки сфери. Хвърли една от тях към големите кълба мъх висящи над биещите се мъже и те започнаха да падат на земята с тежко „туп“. Изглежда това проработи защото Пясъчко остави плячката си.

— Я виж ти! Явно в гората наистина има призраци — Баи се наведе и сниши гласът си. — Страх ме е от призраци. Позволявам ти да научиш тази малка тайна защото скоро ще умреш.

„А, така! Бягай!“ помисли си Бисера когато Пясъчко се качи на превозното средство и изчезна зад дърветата. Изчака малко в случай, че убиецът реши да се върне и слезе долу. Изчисти лицето на войника и го чу да диша. Той беше в безсъзнание. Сега въпросът бе как да го занесе до хралупата.

„Стига толкова. Завлечи го до дървото и да изчезваме,“ каза гласът на здравият разум.

— Млъкни! Няма да си оставя работата на половина.

Бисера се опита да повдигне мъжа. Бе по-висок и тежък от нея, а калта вече го поглъщаше. Нямаше намерение да се откаже, за това го задърпа за дрехите. Бисера се съсредоточи толкова много в усилието, че се изплаши когато тежестта изчезна. Докато падаше назад видя тялото на войника високо във въздуха. Той достигна най-високата точка на полета си и падна на няколко метра от началната позиция.

— Пак убих! — изпищя Бисера ужасено и се затича през лепкавата кал за да провери дали войникът е жив. — Събуди ли се? Може съвсем да оздравееш ако те подхвърля още няколко пъти.

Бяха извън калта, но сега Бисера трябваше да реши дали да остане тук или да отиде в хралупата. Можеше да опита да го подхвърля от клон на клон, но се опасяваше че след това от него няма да остане много за спасяване.

— Това е ужасна идея — предупреди се тя, загледана в превозното средство облегнато на дървото.

Бисер облегна раненият мъж на дървото и проучи странният транспорт. Изглеждаше като скутер с малък багажник. Кормилото имаше контролен панел покрит с бутони в различни цветове и два монитора в центъра на таблото. Бисера натисна синият бутон и мониторите оживяха. Левият засия с линии разделящи го по хоризонтал и вертикал, а десният показа схема на транспорта и странни символи. Червения бутон от дясната страна на таблото привлече вниманието й, за това го натисна. Ракетата прелетя на няколко сантиметра от лицето на раненият мъж и експлодира след като удари дърво на стотина метра. Войникът отвори очи за кратко.

— Червените бутони са лоши. Не натискай червени бутони — каза Бисера на себе си загледана в гаснещите пламъци в далечината.

Внимателно избягвайки опасният цвят, Бисера разбра как работи транспорта. Всички функции бяха показани на десният монитор, а левият помагаше в ориентацията с движението. На два пъти двигателите спряха и веднъж едва не се удари в дърво, но като оставим това настрани урокът по шофиране бе доста приятен. Бисера се издигна към хралупата с раницата на войника на гръб и самият войник висящ като мръсно пране през превозното средство.

Тя остави раненият мъж до входа и запали огън. След това дойде моментът да се погрижи за раните му. Приготви аптечката от самолета, но осъзна че човешките лекарства може да са вредни за видът му. Бисера извади всичко от раниците на войниците и откри няколко пластира и бутилки носещи миризма подобаваща за болница {Доказан факт е че всички болници във Вселената миришат еднакво}. Въпреки това, Бисера ги тества като напръска части на дървото с течностите от бутилките. Експериментът можеше да се счита за успешен, тъй като нямаше дим или бързо нарастващи бълбукащи дупки. С малко късмет пациентът можеше да преживее грижите й. Бисера махна раздраната блуза на мъжа. Внимателно почисти всички рани като се стараеше да не се разсейва много от гледката на идеалното му тяло. Той имаше невероятна колекция от белези. Някои бяха дълбоки и ужасяващи, все едно плътта е била дърпана в различни посоки. Тя внимателно заши раната на гърба му и я превърза. Бисера можеше само да се надява, че имунната му система ще победи отровата.

Доволна от медицинските и шофьорките си умения, Бисера реши да разучи останалите устройства в раниците на войниците. Едно от тях се оказа енциклопедия. Знаците бяха различни от тези по транспорта, за това Бисера заключи че са написани на различни езици. Нямаше значение дали е един странен език или друг след като не можеше да го разчете. Натискайки надписите и иконите откри снимки на странни създания. Тя стигна до заключението, че извънземните в научно фантастичните филми са красиви цветенца в сравнение с истинските.

След енциклопедията, Бисера реши да се научи как да използва оръжията. Имаше няколко стресиращи ситуации, но нямаше сериозни последствия освен леко обгорено по косата на мъжа. Бе чист късмет тъй като косата му бе дълга само няколко милиметра. По-големият проблем бе гранатата която разтресе дървото когато експлодира на около десет метра под хралупата. Бисера се увери че кратер с размер на гараж на дървесно стебло не е еко-тероризъм. Тя просто помогна за създаването на нова хралупа. Всеки знае, че в гората листата падат, а дървата имат хралупи. Това можеше да се пропусне от списъка престъпления, които си водеше на ум. От друга страна, инцидентът с превозното средство бе истински проблем и тя възнамеряваше да поеме пълна отговорност.

Бисера остави изследването на останалото имущество на войниците за после и се зае да разтреби. Трябваше да се махне от това място с или без раненият мъж.

***

Галт нямаше къде да отиде, за това цял ден се шля из пазара. Откакто дойде на Лар прекарваше цялото си време работейки и не прекара дори ден в разглеждане на града. Галт осъзна, че му харесва да е навън, въпреки че тълпата го плашеше. Претъпканата улица предлагаше срещи със създания, за които само бе чел в книгите. Бързо научи, че робата на учен действаше като защита и караше пешеходците да стоят настрани от него, за да нямат проблеми със стражите. От друга страна, ако хванеха Галт облечен в роба на учен и без разрешително за работа сам щеше да си навлече неприятности. Трябваше да смени дрехите си и разнообразието от народ на пазара му даде невероятни модни идеи.

Денят мина приятно, като се изключи че Галт почти се озова в стомаха на огромна тилтрия и падна в калта. Дори бъркотията със спонтанният пожар погасен след опожаряването само на дузина сергии не можеше да се смята за ужасно преживяване. Нямаше как да обвинят Галт, тъй като само се препъна в огромната си роба и бутна улична сергия с плодове. Не бе виновен, че един от плодовете падна на земята, претърколи се и спря на улицата. Тогава, уличен артист показващ трикове с огън загуби баланс и изтърва огнехвъргачката. Тълпата се изсмя когато пламъците прелетяха над главите им и изчезнаха високо горе. По-деликатните материи по сергиите се подпалиха и пламъците се разпростряха. Галт вече беше далеч и дори направи път на стражите забързани да изгасят пожара. Завалялият пороен дъжд изгаси пламъците и тържището се върна към нормалният си ритъм.

Падащата нощ донесе дъждовете на Сребърна Луна и напомни на безработният учен, че няма къде да спи. Галт нае стая в един от многобройните хотели в предградията на града. Загледан в падащият дъжд ученият затърси отговори. Безбройните капки образуваха призрачни форми, които се разбиваха на парчета и ги превръщаха в други форми. Детските мечти на Галт оживяха и нашепнаха за приключения. Видя се как преодолява опасностите, за да достигне скрити съкровища в забравени части на Вселената. От както се помнеше мечтаеше за приключения. Най-сетне, събра кураж и избяга от леля си. Маскировката не бе идеална, но на търговските планети никой не обръща внимание на учените. Галт дойде на Лар, за да се скрие преди да продължи пътуването си, но вместо това просто се скри в лабораторията. Споменът за празните обещания които си бе дал пронизаха сърцето му. Самоувереността изчезна и той се замисли дали да не се върне и да умолява Му за работата си или поне за място в лабораторията. Мисълта че може би е по-добре да се върне при леля си изпрати студени тръпки по гърбът му. Видения от миналото нахлуха в малката стая. Неприятните спомени събудиха решителност която не предполагаше че има и разпалиха желанието му да избяга от ужасната роднина.

— Повече никога няма да се страхувам — каза Галт, размахал стиснат юмрук към дъжда. — Няма да се крия зад прашни книги пълни със сухо знание. Вместо това, ще изляза и ще посрещна света с отворени обятия! Ще се махна от тук и ще имам хиляди, не, даже милиони приключения и никой няма да ме спре!

— Млъквай или юмрукът ми ще те спре! — дочу се приглушен вик от съседната стая.

— Извинете! Не исках да ви обезпокоя — каза Галт засрамен че не се замисли за другите хора. Бъдещият приключенец не осъзна как страстното обещание към Вселената извиси гласът му и наруши спокойствието на другите посетители в страноприемницата. Минаха часове преди Галт да се успокои. След няколко заплахи от другите стаи се принуди да седне на леглото. Не свали дрехите си защото се притесняваше че някой ще ги открадне през нощта, но махна очилата защото така или иначе бяха фалшиви и продължи да планира бъдещето докато плановете и сънищата се сляха.

***

Монотонният ромон на капките измори Бисера. Тя взе оръжието на войника и се облегна на стената срещу него. Бисера затвори очи и се заслуша в безбройните капки удрящи листата. Само минута да отпочинат очите й щеше да е повече от достатъчна. Нежният звук на водата стичаща се по дървесната кора й напомняше за спокойното планинско поточе на Земята до което обичаше да се изкачва. Силен пукот изтръгна Бисера от дрямката. Тя скочи и насочи оръжието към стаята. Минаха няколко секунди преди да осъзнае, че няма проблем и войникът е където го остави. Излезе да подиша свеж въздух и видя как красивите зелени листа потъмняват. Притесни се да не е мухъл или болест и подуши въздуха. Усмихна се на приятният аромат на дъжд. Огромно листо се откъсна и падна, поваляйки други по пътя си към земята. Това бе звукът, който я събуди. Бисера се върна вътре за да провери раните на войника. Всички синини бяха изчезнали, а дълбоката рана на гърба му се бе превърнала в едва видим белег. Изненадана от бързото възстановяване, тя се зачуди колко ще му отнеме да се съвземе. Взе въжетата, които със Сам намериха в самолета и завърза войника.

— Така! Може да не ти е удобно, но не искам да си тръгнеш преди да си опитал бисквитките ми — каза тя докато преглеждаше възлите.

Бисера покри войникът с одеяло и излезе навън. Лъчите на сребристата луна преминаваха през малките капки, превръщайки ги в падащи бижута. Всички листа бяха опадали и сега дъждът се изливаше по голите клони. Безбройните капки оформяха реки стичащи се по бръчките в кората на дървото. Бисера видя как огромни сфери пълни с кристално чиста течност се оформиха по клоните от където израстваха листата. Тя застана под една от тях запленена от прозрачната течност и разноцветните дъги пробягващи по повърхността.

— Като сапунени мехури.

Бисера едва докосна сферата и тя се спука. Чистата течност се разля и я покри от глава до пети. Нямаше аромат, а ударът не бе по-силен от падащият дъжд, но жената припадна.

***

Лицето на дребната гъсеница прие цвета на презрял патладжан:

— Направо ме убиваш! За нищо не ставаш! Първо счупи скъпия сервиз на господаря. После пусна таликите от клетките им. Знаеш ли колко трудно се лови тоя дребен добитък? Сега взриви един от доковете!

Надзирател Блла бясно обикаляше Сам. Бе странно как нещо приличащо на сдъвкана и изплюта гъсеница, висока около тридесет сантиметра може да таи толкова много гняв. Инстинктът на Сам бе да смаже надзирателя с двойно подсиления си ботуш и щастливо да изчагърка остатъците. Точно сега не можеше да си позволи подобно свободомислие.

— Не познавам технологията — спокойно каза Сам. Забавляваше се да вижда как лицето на Блла се променя от светло синьо през ярко оранжево до нюанс на тъмен патладжан. Вчера, Сам така ядоса Блла, че очите на надзирателят изскочиха. Проблемът бе отстранен в болницата и час по-късно пискливия глас на надзирателя отново ехтеше по коридорите.

— Този път ще си получиш заслуженото! Този път ще те смажа! Аз ще…

— Блла, какъв е проблема?

— Този създава неприятности — надзирателят посочи към Сам.

Забуленото създание със сладък глас се обърна към Сам. Бе виждал други като нея. Различните цветове показваха задълженията им на кораба. Колкото повече украси и бижута носеха, толкова по-високо стояха в йерархията. Наричаха се Зинти и бяха единствените на които им бе позволено да се доближават до собственика на кораба и паланкина с оранжевите завеси. Тази Зинти носеше розови дрехи, украсени със скъпи бижута и безценни метали, което означаваше че се грижи за спалнята на господаря и по-точно за нощните забавления. Розовият шал се обърна към Блла:

— Направи както винаги.

— Не мога — прошепна надзирателят. — Той е специална собственост.

Зинти дълго оглежда Сам:

— Добре, изпрати го в Мракът за известно време. Ще информирам господаря — каза тя и се отдалечи по коридора.

— Чуваш ли, гикх такъв? — ухили се гадно Блла. — Отиваш на много тъмно и опасно място, и ще си там докато аз реша.

— Ти водиш — усмихна се Сам.

Мракът бе едно от малкото места на кораба които Сам нямаше желанието да посещава. Очакваше нещо по-внушително от наказателната стая, която ужасяваше всеки работник на кораба. Вместо това, входа на Мракът бе груб отвор в стената, скрит зад завеса за да не разваля красивият декор на коридора. Вратата бе обикновено парче метал и само здравата ключалка подсказваше за предназначението на стаята.

— Не се изненадвай ако забравя къде си — изсмя се надзирателят. — И не се отдалечавай от вратата. Може да се изгубиш в тунелите. Там е истински лабиринт. Няма да дойда да те търся!

— Така и така съм тук, по-добре да огледам — каза Сам щом вратата се затвори.

Остави якето си на пода до вратата. Обърна се на ляво и тръгна внимателно като плъзгаше лявата си длан по стената. Дясната му ръка бе протегната напред защото не искаше да удари стена. Сам броеше стъпките и се опита да са с еднаква дължина. Стените бяха гладки и еднакви на допир, но от време на време усещаше тънка линия от различен материал. Линиите бяха около пет сантиметра широки, започваха от пода и се губеха по-високо отколкото можеше да стигне. Сам почукваше с нокът по тях и металният им звук му напомни на вятърни камбанки. Изчисли че разстоянието между тях е точно седем крачки. Като знаеше това, му бе по-лесно да измери напредъка си като брои тях вместо стъпките си. Седмата линия нямаше покритие. Пръстите на Сам изследваха кухината. На допир бе като половин тръба с гладки стени и диаметър само няколко сантиметра. Плъзна ръката си надолу и щом достигна пода нещо убоде пръстите му. Опипа наоколо и откри тънка нишка излизаща от центъра на пукнатина. Сам се изправи като внимателно прекарваше нишката през пръстите си. Тя свърши на нивото на очите му. Опипа горният край на нишата с другата си ръка. Имаше друга висяща нишка. Мистерията бе разгадана. Всеки странно звучащ панел бе лампа, а веригата бе прекъсната тук. Реши да я поправи, въпреки ограниченото си познание за този тип електрически вериги. Спомни си устройство, което техниците използваха за да свързват електрически жици. Бързо изготви план да се научи как да го използва, да открадне едну и да поправи лампата. Сам остави едната си обувка до счупената лампа и продължи да изследва. След двадесетата лампа на стената ръката му пропадна в нищото. Сам прокара пръсти по гладката стена и отвъд ръба на ъгъла водещ към още непознати тунели. Сам реши да се върне. Робите на кораба твърдяха че има чудовища в Мракът, а някои от заключените тук бяха открити мъртви. Сам нямаше желание да разбере дали историите са истина. Той се върна при вратата момент преди стражите да я отворят.

— Къде ти е обувката? — попита единият страж.

— Никога няма да ми повярвате — каза Сам.

— Чудовищата ли се опитаха да те ядат? — попита другият страж.

— Е, може би ще ми повярвате — усмихна се Сам.

— Кажи ни. Отдавна не сме чували хубава история — каза първият страж.

Сам измисли достойна приказка като добавяше познати факти. Стражите го заведоха при Блла, където историята бе повторена с още по-живи детайли.

— Ако създаваш проблеми ще те изпратя пак в Мракът — сопна му се Блла.

— Само да не е на същото място. Чудовищата може да ме чакат и този път ще ме изядат — каза Сам и се постара страхът му да е видим.

— Напротив! Там отиваш! Чудовището ще знае къде да си намери закуска — весело се ухили Блла.

Стражите отведоха Сам в спалните помещения. Прекара известно време разпитвайки за Мракът, но изглежда единственото му предназначение бе да е затвор за робите. Всички бяха толкова изплашени от мракът и разказите за чудовища, че никой не се отдалечаваше много от вратата. Любопитството ядеше Сам и знаеше, че няма да си намери мира докато не разбере на къде водят тунелите. Не бе логично да се отделя цяла част на кораба заради прекъсната електрическа верига. Великата мистерия бе, че не бе забелязал подобни лампи никъде на кораба. Това бе напълно различна технология и Сам искаше да научи повече за нея.

***

Яна: Благодаря, че прочетохте началото на книгата ми “Короната Сапфирена Сълза на Безсмъртните Дар”. В момента не можете да я закупите, но щом бъде издадена, ще добавя информацията тук. За сметка на това, преводът на романа на Английски език “The Sapphire Tear Crown of the Immortal Dar” може да бъде закупен на Английски език от Amazon в следните форми:

Kindle eBook: https://www.amazon.co.uk/dp/B0CRF4VQGW

Paperback: https://www.amazon.com/dp/B0DQPTBPLQ

Hard Cover: https://www.amazon.co.uk/dp/B0DQVH73L5

Можете да прочетете началото и на вторият ми завършен роман “Флотилия Феникс на Безсмъртните Дар”. Тази книга също има версия на Английски език “The Phoenix Fleet of the Immortal Dar”, която можете да закупите от Амазон. Ако искате да научите повече за мен, прочетете страницата “Hello!”.

Моля, не крадете работата ми. Не познавам човек, който е откраднал от мен или ме е наранил и след това е живял щастливо. Не е заплаха, просто доказан факт. Насладете се на историите и бъдете щастливи!